Тя едва дръпна юздите и Див вятър реагира, като отстъпи няколко крачки назад.
— А къде е господарят му? — попита повторно тя, без въобще да обръща внимание на предупрежденията. Бе яздила слепешком в най-тъмна нощна доба, по непознат за нея терен, върху гърба на буйната кобила. Мъглата не я плашеше. Нито мисълта за гнева на Майлс Уинчестър. Съмняваше се, че би я застрелял. Присви очи и отново се обърна към мъжа: — Не е ли в къщата?
Ако не го наблюдаваше извънредно внимателно, щеше да й убегне неволният му жест. Нямаше никакво съмнение — главата му едва забележимо се наклони надясно; очевидно нататък бе север. Не успя да се въздържи, усмихна се и широко дръпна юздите на Див вятър.
— По дяволите, къде сте тръгнали, госпойце? — изкрещя мъжът.
— Да спася всички, разбира се — извика Теди през рамо и заби пети в хълбоците на жребеца, като същевременно отпусна леко юздите.
Див вятър мигом премина в галоп. От неочаквано силния устрем раменете на Теди за малко не изскочиха от ставите. Притисна плътно гърди към врата на животното; едва успяваше да диша. Опита се да си възвърне седящата стойка, но тутакси усети вливането на кожените юзди в китките й. Мъглата веднага ги обгърна. Тя продължи да се бори с юздите, но Див вятър ускоряваше, ускоряваше ли темпото.
Теди потисна първите признаци на паника. Очите й неволно се напълниха със сълзи. Развяваната от вятъра грива шибаше бузите й; тя зарови лице във врата на Див вятър. Сякаш огън изгаряше ръцете и краката й, докато се опитваше да се задържи на коня. Нямаше да издържи още дълго; не можеше да мери сили с развилнелия се жребец.
През сълзи зърна неясните очертания на дървета сред мъглата. Парите като че ли се вдигаха или поне изтъняваха достатъчно, за да й дадат възможност някак да направлява коня си. Ако той й позволи, разбира се. Под копитата на Див вятър вече се чуваше шум от утъпкана пръст. В прилив на нова надежда тя отново се опита да овладее юздите. Животното бе избрало пътека, която вероятно отиваше към северното пасбище.
В следващия миг се убеди, че е така. Див вятър бе съвършено наясно накъде я води. Той търсеше господаря си. Наистина беше забележително добре трениран и обучен. Само да успееше да се задържи на гърба му.
Ръцете й изтръпнаха, ала най-сетне Див вятър намали темпото. Теди надигна глава. На лекото възвишение недалеч от реката мъглата вече се бе вдигнала чувствително. Отдавна се бе зазорило. Беше закъсняла.
— Не… — развика се тя, но молбата й застина на устните. Изстрел раздра тишината наоколо. — Не…
Преди Див вятър да спре, тя се плъзна от гърба му. Краката й не я удържаха и тя се свлече на колене върху влажната трева. Мъглата сякаш погълна отчаяния й вик.
— Недейте, моля ви…
С мъка се изправи и се взря в дрезгавината. В следващия миг го видя да тича към нея през мъглата: невероятно висок, с издути от вятъра бели ръкави, а лицето му — мрачно, изкривено от гримаса. В ръката си държеше пистолет с все още димящо дуло.
Привлече я в обятията си точно преди краката й отново да омекнат. Лицето му побледня и стана безизразно като смъртта.
— Убил си го, Уинчестър — промълви задавено тя и пръстите й се впиха в ръцете му.
— Жив е — долетя грубоватият му отговор.
— Но чух изстрел…
— Никого не бих убил заради жена. Дори заради теб. — Устните му леко се отпуснаха, но той не се усмихна. — Можеш ли да стоиш на краката си?
Гласът му бе дълбок и нежен, а английският му акцент придаваше на думите му меко, прелъстително звучене. Очите му сякаш я изгаряха. Теди изпита неудържимо желание да побегне.
— Да, мога — уверено отвърна тя, макар никак да не бе сигурна дали е в състояние да го стори.
Ала бе готова на всичко, за да не усеща ръцете му върху талията си, да отдалечи тялото му от себе си. Отклони поглед и за момент почувства как силата се възвръща в крайниците й.
— Откраднала си коня ми.
Дъхът му гореше челото й.
Тя сведе очи към черните му ботуши, но бързо ги вдигна, за да не си помисли той, дори за миг, че се извинява.
— Нямах избор. Успах се.
Готвеше се да се отдръпне, но и двете й ръце се озоваха в неговите едри длани. Прокара палци по резките, оставени от юздите.
— Имаш късмет, че си останала жива — подметна той с безразличен тон.
Но пръстите му продължаваха да се плъзгат по кожата й и пробудиха спомен, който бе най-добре да забрави.
Руменина плъзна по страните на Теди. Отново се опита да се отскубне, но той я държеше здраво; обърна дланите й нагоре. Пръстите й мигом се свиха, за да закрият мазолите по възглавничките в основата им, където би трябвало да има единствено мекота.