— Госпожице Лъвлейс! — Деймиън Коул изплува от мъглата, а тонът му бе пълен със загриженост. — Господи, Майлс, та тя е яздила Див вятър. Истинско чудо е, че не е била убита!
— Може да бъде обесена — изсумтя Уинчестър. — Откраднала е коня ми.
— Благодарете на небесата, че не ви е застрелял, капитан Коул. — Теди издърпа ръцете си от хватката на Уинчестър. Обърна му гръб и заговори на Деймиън с тон, който обикновено не пораждаше никакво възражение от страна на брат й и дори на баща й, ако трябваше да е докрай честна. — А и за това, капитан Коул, че не ви се е удала възможност да го застреляте, особено от някакво криво разбрано чувство за справедливост.
Коул силно се изчерви.
— Едва ли е криво разбрано, мила ми госпожице Лъвлейс. Ние, от Вирджиния, сме известни с болезненото си чувство за чест. — Коул хвърли хладен поглед към Уинчестър. — Някои от нас, имам предвид. Аз специално, няма да допусна отнетото ви целомъдрие да остане невъзмездено, а репутацията ви — опетнена. Нито бих позволил да се стигне до някакво пошло парично обезщетение.
Просто нямаше начин да спори с мъж, така твърдо решен да се държи като средновековен рицар. Започна да го осъзнава още снощи, когато напуснаха спалнята на Уинчестър и Деймиън Коул почти не й остави възможност да влее малко здрав разум в главата му. Неговият командир, чичо й Джордж, също бе претърпял неуспех. Всички се бяха оттеглили по стаите, затръшвайки вратите.
Тази сутрин положението бе не по-малко опасно. Ако не и повече. Пръстите на капитан Коул стискаха пистолета така силно, че кокалчетата му бяха побелели, сякаш едва имаше търпение да се върне на полето, за да изстреля куршум в сърцето на Уинчестър. Ако Теди не се намесеше и не предложеше някакво разрешение, това неминуемо щеше да стане, и поне един живот щеше да се погуби напразно, жертван в безсмисления дуел. През последните три месеца бе станала свидетелка на достатъчно кръвопролития и те й стигаха за цял живот. А и нещо в Деймиън Коул — някаква цялостна отдаденост на определена цел — й напомняше за нейния брат. Вероятно с това се обясняваше майчинското чувство да го закриля, което изпитваше към този мъж, макар едва да го познаваше.
— Едно споразумение според вас не е ли достатъчно? — попита тя и веждите й се вдигнаха нагоре. Красивото лице на Коул видимо застина.
— Ако не друго, самата мисъл за подобна наглост е достатъчна причина да застрелям братовчед си. Стига ми фактът, че е дръзнал да направи предложение. Сега се намирате във Вирджиния, госпожице Лъвлейс. Тук не всички сме варвари. И така, братовчеде, ако благоволиш да се върнеш на полето на честта, мисля, че е мой ред.
Вкопчвайки се във внезапна, макар и безумна мисъл, Теди хвана ръкава на Коул и запита:
— Ако се омъжа за братовчед ви, капитан Коул, ще оставите ли пистолета и ще се съгласите ли да забравим този въпрос?
Коул видимо се сепна и премигна. Очевидно бе поразен.
— Мила моя госпожице Лъвлейс — подхвана той бавно, — напълно ли сте сигурна… Искам да кажа, че братовчед ми никога не ще се съгласи… — Той млъкна, преглътна с усилие и хвърли объркан поглед към Уинчестър. — Ами тогава вероятно ще трябва да приема, че въпросът е уреден.
— Чудесно — обади се Теди напористо. — Значи всичко е наред.
— Но има и други, които… Искам да кажа… — Деймиън премигваше, явно смутен от предложението й. — Аз например… Мила госпожице Лъвлейс…
— Наричайте ме Теди, капитан Коул. Предпочитам да ме наричате така, наистина. — Хвана енергично полите на роклята си, за да изтръска росата и се извърна към Уинчестър. Усети по-скоро привличане, отколкото отблъскване от свирепото му изражение. Никога не бе позволявала човек или обстоятелства да я сплашат. Не възнамеряваше да го стори и сега. И въпреки това пръстите й се впиха по-навътре в диплите на дрехата, когато погледът му сякаш проникна дълбоко в съзнанието й. — Бихме могли да стигнем до някакъв вид брачно споразумение, което да задоволява и двама ни, предполагам.
Майлс не помнеше някога да е бил толкова потресен. А пък жена да го изуми така — съвсем. Да го измамят се бе случвало веднъж, само веднъж. И въпреки това, за по-малко от двадесет и четири часа, пламенната Теодора го завари неподготвен поне три пъти — като се започне от вълнуващата и всъщност неконсумирана докрай среща в леглото му снощи, на която, без съмнение, се дължеше до голяма степен лошото му настроение днес сутринта. Но дори с опънатите от миналата нощ нерви и с непрестанното, болезнено пулсиране в челюстта, Майлс бе насочил пистолета си към небесата, а не изпрати оловния куршум към крака на Деймиън. Всъщност младият му братовчед, така сляпо отдаден на благородна саможертва, си го заслужаваше. На всичкото отгоре бе ударил Майлс по челюстта и го бе нарекъл страхливец: все основателни причини за един джентълмен да се хване яростно за пистолета.