Глава 4
Теди спря Клио в гъстите храсти и слезе. Прошепна в ушите на кобилата няколко успокоителни думи, скри се в шубраците и впери поглед в големия, потънал в тъмнина залив. Чуваше как на по-малко от тридесет метра приливните вълни се разбиват в брега. В късния среднощен час, когато тъмнината е най-зловеща, ритъмът им й действаше почти успокояващо.
Дори тук, на брега, никакъв бриз не разхлаждаше стелещата се августовска горещина. Теди издуха една своенравна къдрица, залепнала на челото, и бутна шапката си с широка периферия по-назад към тила. Капка пот се стече по гърба й и потъна в препасания с колан черен панталон. Той, както и широката пелерина, бяха от тежка вълна и не по-малко неудобни от високите до коленете черни ботуши. Всичките й дрехи воняха на застояла вода и ром. Не се притесняваше, че преди нея ги е носил някакъв непрокопсаник и разбойник. Тревогата й идеше от предупреждението на Кокбърн да не използва оръжието, което й бе дал — пистолет и къс нож, срещу хората в лодката, с която пристигаше на брега, защото постъпката й би била равносилна на самоубийство.
Очите й се взираха в тъмнината, за да различат очертанието на кораба. Къде, по дяволите, бе Гърмяща змия? Не можеше да рискува и напосоки да подаде сигнал. Почти катастрофалната й среща с американските войници при носа с фара преди две вечери я правеше предпазлива. Тази нощ реши да отиде малко по на север и да избере за срещата залива с обрасли в храсталаци брегове. От борда на Гърмяща змия щяха да видят дадения оттук сигнал с фенера, дори корабът да бе пуснал котва при фара, където би трябвало да се намира в полунощ, според уверенията на Кокбърн.
Толкова й се искаше да е сигурна. Засега не бе попаднала на никакви войници, но след като даде сигнала и лодката стигне до брега, шансовете да бъде разкрита се увеличаваха значително. Не изпитваше ни най-малко желание отново да прибягва до вещината си в боравенето с пистолет. Миналия път се измъкна само благодарение на късмета си, но докога можеше да разчита на него?
След няколко минути луната се подаде иззад облаците и окъпа водите с ярка сребриста светлина. Теди огледа хоризонта от север на юг. На по-малко от километър се виждаше носа с фара; на фона му се очертаваше силуетът на военния кораб. Теди бръкна в джоба си, извади кремъка и желязото и запали фенера. Излезе от храстите, вдигна го високо и го завъртя в малък полукръг. След по-малко от тридесет секунди светлина от кораба й даде да разбере, че сигналът е приет.
Теди загаси фенера и отново приклекна в шубраците. Чакаше, без да откъсва очи от Гърмяща змия, а ушите й се напрягаха да доловят всеки звук, който би подсказал, че са я забелязали не само от кораба. Чуваше се единствено лекият плясък на вълните. След няколко минути от сянката на кораба се отдели тъмният силует на лодката и се плъзна към брега. Шумът от допира на греблата до водната повърхност едва се долавяше. Теди провери дали Клио е добре завързана и се измъкна от храсталака, като придърпа широкополата шапка ниско над очите. Пелерината се развя около нея, докато се спускаше по дюната, плавно преминаваща в песъчлива ивица. С приближаването на лодката сърцето й биеше все по-учестено. Ето, вече почти заби нос в брега. Тя тутакси разпозна сред малцината мъже от екипажа едрата, широкоплещеста фигура на брат си.
— Уил! — провикна се, докато се препъваше в пясъка. Тичаше към вълните, без да обръща внимание на водата, която мокри ботушите й. — Уил… — Едва поемайки си дъх тя се качи в лодката и обгърна раменете му. — Топъл си — прошепна немощно, а гласът й секна, когато пръстите й напипаха набраздения от бича гръб. Върху някои от подутините имаше дебели корички, но други не бяха зараснали и кървяха. — Слава Богу, жив си…
— Добре съм, Теди — отвърна той. Гласът му звучеше страшно уморено. — Не плачи, Теди.
— Никога не плача — отвърна тихо тя и премигна, за да спре напиращите сълзи. — Хранят ли те?
— Да, малко — Той преглътна. Дишаше на пресекулки, сякаш всяко поемане на въздух причиняваше болка в гърдите му. — Достатъчно, за да се оправям с въжетата и да кърпя платната. Но не стига, за да събера сили да избягам.
Теди го хвана за голите рамене и се взря в очите му.
— Не се опитвай да бягаш, Уил. Дори да смяташ, че имаш силите. Обещай ми, че няма да го правиш. Иначе те ще те убият.