Клио изведнъж вирна глава и рязко спря с щръкнали напред уши. Устата на Теди пресъхна. Очите й се опитваха да различат нещо в тъмнината. Слухът й се напрягаше за всеки звук. Само след секунди бухал избуха от близко дърво, но въпреки това ушите на Клио оставаха щръкнали.
— Хайде, момичето ми — промърмори Теди, едва смеейки да диша. — Карам те да се чувстваш нервна, нали?
Клио откликна на нежното притискане с колене и пое по пътеката с темпо, с каквото бягството би било невъзможно. Ако не бяха бодливите храсти наоколо, Теди щеше да препусне с всички сили към Тимбърнек и нито веднъж нямаше да погледне назад. И точно така щеше да постъпи, щом стигнат до оголения участък.
Въпреки всичко, точно преди Клио да излезе от прикритието на храстите и да се изкачи по дюната, за да стъпи на пътеката, Теди я спря и се ослуша. Нощта продължаваше да е спокойна, а въздухът — неподвижен.
Насочи Клио към дюната, но когато се изкачи на билото, мигом дръпна юздите. Само на десетина крачки напред по пътеката, с лице към нея, се открояваше едрият силует на кон с ездач.
Теди усети как цялата настръхва. Дланите й в кожените ръкавици овлажняха. Пулсът и се учести и тя едва удържаше Клио, да не пристъпи по пътеката. Нито конят насреща, нито ездачът му трепнаха.
Конникът се беше промъкнал като нощта.
Изведнъж лунна светлина огря видението. Да, Теди стократно би предпочела да е призрак. Човекът насреща бе доста висок и изглеждаше силен. Обгръщаше го огромна черна пелерина, а шапката, дръпната ниско над очите засенчваше цялото му лице. Конят също бе едър и изглеждаше точно толкова заплашителен. Вероятно стоеше така смълчан и неподвижен по изричното нареждане на господаря си. Дори на бързоногата и темпераментна Клио ще й бъде трудно да избяга от такъв кон, реши ли ездачът да я подгони. А най-вероятно така щеше да постъпи.
Защото, ако възнамеряваше да я убие, вече щеше да го е сторил. Ръката в ръкавица, отпусната на бедрото не държеше оръжие. Колкото и странно да бе, Теди бе сигурна, че независимо от зловещия си вид, мъжът не възнамерява да я нарани. Засега.
Вик някъде зад рамото на Теди разкъса тишината. Преди да успее да се извърне, се чу друг; този път отпред, при завоя на пътеката, на не повече от триста метра. Шумът несъмнено от конски копита по утъпканата пръст на пътеката, накара Теди без никакво колебание да забие пети в хълбоците на Клио. Тя се страхуваше много повече да не я заловят американските войници, отколкото от срещата с мистериозния, обвит в пелерина, непознат. Освен това подозираше, че той също се готви да побегне.
Точно когато Клио мина в галоп край него, той извърна коня си и я последва. Само след няколко скока предните крака на едрия жребец се изравниха със стройните крака на Клио и двата коня запрепускаха с шеметна скорост един до друг по пътеката. През насълзените си от вятъра очи Теди хвърли поглед към спътника си. С развятата си пелерина мистериозният странник приличаше на огромна граблива птица… на изскочил от тъмнината на нощта ястреб.
Сърцето на Теди се сви. О, не. Дали не е попаднала на Нощния ястреб? Не бе предвидила подобна среща, когато реши да се възползва от легендата. Смяташе, че делата, с които се занимава, ще го задържат доста по на юг. От къде знаеше мястото за срещата й с Кокбърн? Не, не биваше да я разкрият — още не, поне докато Уил продължава да е окован в трюма на Гърмяща змия. Имаше толкова много неща, които трябваше да свърши.
Отчаяно се приведе над пулсиращия врат на Клио и с насърчително нашепнати думи накара кобилата да препусне още по-бързо. Тя се подчини и се откъсна от другия ездач, но само за малко. Този път жребецът я настигна с още по-голяма лекота и докато Клио галопираше с всички сили, личеше, че жребецът съвсем не препуска с най-бързото си темпо.
Теди се опита да потисне надигащия се страх. Все някак ще му се изплъзне. Няма да допусне да я заловят и разобличат. Американските войници може би биха проявили милост към нея, но дали този мъж би сторил същото?
Чу се изстрел, нещо изсвистя край ухото на Теди. Прехапа устни, за да не извика и притисна глава още по-плътно към врата на Клио. На около петстотин метра напред виждаше тъмните прозорци на фара. Оставаше й съвсем малко, преди да свие и да се възползва напълно от прикритието на дърветата, които покриваха цялата територия от осем километра — толкова я деляха от Тимбърнек. Сред гъстата гора Клио лесно щеше да се изплъзне от несравнимо по-тромавите коне на американските войници. Но си представи, че едрият жребец лесно ще преодолее дърветата. Как, по дяволите, ще се измъкне от него или от ездача му?