Едуина си придаде безпомощен вид.
— Джордж се занимаваше с това, мила. Нали знаеш какви са мъжете — вечно пренебрегват подробностите.
Теди скръсти ръце върху гърдите си и забеляза как леля й се приближи до един стол, сякаш търсеше най-подходящото място откъдето да води битка с врага.
— Едва ли може да се нарече подробност, лельо Едуина. По-скоро допълнителна гаранция, че няма да се откажа от венчавката и така да рискувам да ви изложа пред приятелите ви, нали?
— Трябва да признаеш, мила, че сърцето ти е изключително милозливо.
Теди изсумтя.
— Уинчестър ще си помисли, че и аз съм участвала в съставянето.
— Още по-добре, ако го стори — отбеляза Едуина и приглади полите си с бързо движение. — Гледай на това като на делово споразумение, нищо повече. Като чуеш условията, ще ни бъдеш много благодарна, мила, уверявам те.
— Уинчестър не би търпял да му се казва какво да прави. А и аз също.
Едуина вдигна очи, премигна и дари Теди с една от напълно неразгадаемите си усмивки.
— Да, понякога дори се чудя защо си даваме труда да се опитваме.
Кънтенето на ботушите му се чу в коридора секунда преди вратите на гостната да се разтворят. В този миг на Теди за пръв път й се прииска да избяга, да се стопи на пода, да я отвее слабия бриз. Не че се страхуваше от Уинчестър. Едва ли. Но контролът върху живота й — нещо, на което държеше и бе положила огромни усилия да съхрани — отново й се изплъзваше. А след като не знаеше какво съдържа споразумението, тя се намираше в доста неизгодно положение, за да възстанови позициите си. Особено когато насреща си имаше мъж като Уинчестър.
Вдигна очи и почувства как цялата изтръпва. Огньовете на Хадес наистина бяха оставили отпечатъка си върху него. Приличаше на човек, роден от буря, на дивак, пристигнал да унищожи спокойствието на огрятата им от слънце и осеяна с лен и дрехи гостна. Присъствието му бе така заплашително, че за миг отне възможността на Теди да диша, омаломощи крайниците й. Стоеше срещу нея висок и едър, с развети от вятъра тъмни коси, а ризата и панталоните му бяха прашни. Чертите на лицето му издаваха какви усилия полага да се сдържа. Под разтворената риза гърдите му се надигаха и отпускаха, опъвайки плата при всяко вдишване. Очите му блестяха. Ръцете му ту се свиваха в юмруци, ту се разпускаха, като се удряха в бедрата и мачкаха листа хартия. Разкрачи се и застана решително, сякаш му предстоеше битка.
От подсъзнанието на Теди изплува спомена за тази топла, пареща плът, притисната към нейната.
Майлс видя как Теди поруменява. Господи, никога не бе срещал по-безочлива жена. Очевидно не изпитваше никаква потребност да прикрие вината си. Тя не се готвеше да извърне глава, не се суетеше нервно наоколо, не побягна от стаята с едва проронено извинение. Стоеше пред него с упорито вирната брадичка и го гледаше право в очите, което за миг го разтърси. За един бегъл миг той се почувства глупаво, че нахълта така при тях, че разваля…
Огледа стаята. Навсякъде бяха разхвърляни купчини лен и дрехи. Възрастната жена, която изглеждаше подобаващо скандализирана, сякаш нямаше никаква представа защо е пристигнал така ненадейно, направо от полето. Прислужницата го зяпаше с отворена уста и не бе в състояние да издаде нито звук, след като изпищя при нахлуването му в къщата. И коварната му бъдеща булка стоеше там, заобиколена от бял лен — същинска бледожълта роза, готова да разцъфне. Стойката й бе величествена, направо царствена. Той си представи колко стегнати би усетил мускулите на гърба й, ако го докосне. Но копринената кожа щеше да излъчва същата топлина, която придаваше блясък на дълбоките й, страстни, теменужени очи.
Стисна здраво листа в ръка и насочи поглед към Едуина Фаръл. Преди да намери по-подходящ и по-спокоен тон, съответстващ на атмосферата в окъпаната от светлина гостна, възрастната жена елегантно се надигна от стола.
— Господи, господин Уинчестър, приличате ми на човек, който спешно се нуждае от едно питие. Маги, мила, донеси нещо за пиене на господин Уинчестър. — Тя запърха с клепки под безупречно сресаните си бели коси. — Какво бихте желали, господин Уинчестър?
Майлс стисна зъби. Нищо не дразни повече един мъж от стая, пълна с жени, които очевидно не забелязват, че е бесен.
— Нищо — отвърна той. Надяваше се в тона му да е проличало цялото му нетърпение. — Командирът тук ли е?