— Толкова млад — нежно отбеляза Кокбърн. — Още момче, а притежава кураж, повече отколкото мнозина на този кораб. Ти не се страхуваш от смъртта, нали? О, не. В очите ти не виждам страх, предизвикваш ме, нищо, че си вързан. От какво ли се страхуваш повече, отколкото от бесилото? — Кокбърн хвърли поглед през рамо към мъжете, наобиколили Уил. — Вържете го с вериги и го налагайте с бича, докато не започне да моли да спрете. Но в никакъв случаи не го убивайте. Хвърлете го в трюма при плъховете и застоялата вода да яде от собствената си разкъсана плът, докато не дам други указания.
Кокбърн отново отправи изпълнения си с очакване взор към Теди. Слюнка се насъбра в устата й и тя си представи как го заплюва. Мисълта й донесе единственото удовлетворение, което можеше да си позволи в този момент.
— Този отведете в каютата ми — разпореди накрая Кокбърн на двама моряци.
Извърна се и тръгна към стълбата за долната палуба.
Ако Теди не бе убедена, че Кокбърн притежава най-дяволски извратеното съзнание от всички морски офицера, може би щеше да изпита известно облекчение. Но го бе чувала прекалено често и при различни случаи да се хвали с всевъзможните, измислени от него наказания, а и бе ставала свидетел на грабежите, палежите и плячкосването на които подлагаше селищата по бреговете на Вирджиния и то единствено, за да задоволи войнолюбивото си тщеславие. Човек като него бе в състояние да изобрети какви ли не мъчения, дори в ограниченото пространство на каютата си. Именно затова Теди се ужаси, когато потресена осъзна, че се намира насаме със зловещия си мъчител.
Той сваляше белите ръкавици като освобождаваше пръст след пръст и ги метна върху купчината карти, поставени на малка масичка, без нито веднъж да откъсне поглед от нея. Със същото спокойствие свали шапката и разкри червеникаворусите си коси, чиито кичури се разпиляха по челото му и му придадоха детински безобиден вид. Сякаш току-що му мина през ума, той кимна на двамата моряци и те мигом излязоха, затваряйки вратата след себе си.
Теди усети как космите по тила й настръхват. Погледът й попадна върху сабята на Кокбърн. Зачуди се какво ли ще изпита, когато наточеното като бръснач острие прониже гърдите й. Той бе в състояние да я прикове към стената на каютата, все едно е насекомо. Странно бе обаче, че Кокбърн нямаше да извърши екзекуцията в присъствието на свидетели.
Очевидно замисляше нещо още по-зловещо.
С един замах Кокбърн се освободи от сабята си. Металът издрънча при падането на пода и звукът обтегна и без това изострените нерви на Теди. По тялото й премина неволна тръпка, преди да успее да се овладее. Това накара Кокбърн да извие устните си в усмивка. Облегна се на бюрото и скръсти ръце върху широките си гърди. Кръстоса обутите си в ботуши ходила и по този начин подчерта несъразмерното си тяло — прекомерно развит, едър торс и невероятно тънки крака — сякаш двете половини принадлежаха на различни хора. А и никоя от тях ни най-малко не подхождаше на по момчешки привлекателното му лице.
Странно, но изражението му сякаш й даваше някаква едва доловима утеха. Ала същевременно долавяше дъха на смърт, чуваше болезнените викове на брат си. Омразата към този мъж разпали кръвта й.
— Предаността рядко заслужава цената, платена за нея — подхвърли Кокбърн замислено. — А ти си готов да дадеш живота си за брат си.
— Да — увери го Теди с пресъхнали устни.
— Значи всичко останало няма да ти се стори прекалено голяма саможертва?
Нещо й подсказваше да отговори уклончиво, но Теди не можеше да не се подчини на гласа на сърцето си.
— За да запазя брат си жив, мога да сторя всичко.
— Бих предпочел да не го убивам, макар че е умствени недоразвит. Особено сега при липсата на достатъчно английски моряци, които да се сражават срещу проклетите американци, човек със забележителната сила и подвижност на брат ти е ценна придобивка. Дори ти, макар и крехък, вършиш работа за двама. Наблюдавал съм те, Теди.
Именно тогава — за пръв път по време на пътуването — Теди се запита дали Кокбърн не подозира, че не е момче, а напълно оформена двадесетгодишна жена. Многозначителните нотки в гласа му изведнъж я наведоха на мисълта, че той се държи по-скоро като мъж, готов да ухажва, а не като безжалостен офицер на път да умъртви дезертьор.
Каква жестокост е намислил този човек? Няма начин да не я накаже за престъплението й. И въпреки това думите му й дадоха лъч надежда.
Очите му похотливо се плъзнаха по тялото й. Всякаква надежда я изостави. Той знаеше… Някак, въпреки всичките й усилия да прикрие женствеността си, той бе разбрал. Преглътна и остана с прикован в него поглед.