Лоръл К. Хамилтън
Ято купидони
Чувствам се, сякаш ни трябва камера за декомпресия между тази и предходната истории1. Придвижваме се от почти най-мрачното ми творение като автор, до почти най-лековатото. Получих доста учтиви откази за този разказ. Редакторите го харесваха, но не достатъчно, за да го купят. Един редактор в едно от най-платежоспособните списания тогава, ми каза истината: тъй като публикуваха само по една художествена творба в броевете си, името ми не бе достатъчно известно, за да помогне на продажбите им. Но иначе обожаваше историята. Когато се издигнах до достатъчно авторитетно име, не й изпратих отново разказа за нов опит. Първо — бях прекалено заета с романи, за да се сетя за това. Второ — злопаметна съм. Разказът е същият, единственото, което се е променило е, че вече съм известна. Рядко давам втори шанс.
Вървях по „Маркет Стрийт“ в обедната си почивка и ми се искаше днес да не носех обувки с високи токчета или пък пола. Чорапогащникът изобщо не бе достатъчна защита срещу ледения зимен въздух. Бях се замислила, когато ги видях. Те се носеха около уличната лампа на ъгъла като гигантски нощни пеперуди, привлечени от студената електрическа светлина. Половин дузина малки, голи деца, с криле като от захарен памук и къдрави букли, предимно руси. Освен това бяха деликатно безполови, гладки като кукли Барби.
Купидони. Мамка му. Само това ми трябваше. Огледах се за врата, магазин, каквото и да било, където можех да потърся убежище. Тухлената сграда се простираше гладка и без врати. Имаше малък магазин на отсрещната страна на улицата, но никога нямаше да се добера до там, прекалено отрито беше, нямаше никакво прикритие. Започнах да вървя странично, обратно назад по улицата. С една ръка следвах стената, за да не се препъна. Ако успеех да се добера до ъгъла, вероятно можех да побягна от тях.
Ала бе прекалено късно, забелязаха ме. Едно от пълничките розови същества опъна мъничкия си златен лък и започна да търси стрела в колчана си. Блестящите му малки очички не ме изпускаха от поглед. Не бях достатъчно близо, за да видя очите му, но знаех какъв цвят са. Всички купидони имат небесносини очи, като великденски яйца или бебешки одеялца.
Не изчаках да разбера, какъв цвят стрела избра то, обърнах се и побягнах. Токчетата ми сякаш кънтяха в тясната улица. Щяха да ме открият. Проклятие!
Успях да се добера до ъгъла и открих, че всяка сграда бе гладка и равна, също като самите купидони. Току що бях минала по тази улица. Трябваше да има врати, магазини, хора. Бях чувала, че купидоните можеха да ти замъглят съзнанието, но така и не повярвах, до този момент.
Стрелнах поглед зад мен. Нищо. Не бях сигурна дали това бе добър знак или лош. Те или се бяха отказали или бяха така сигурни, че за ме уловили, че нямаха нужда да бързат. Или пък бяха точно над мен, а аз просто не можех да ги видя, също като вратите, които трябваше да ги има. Идеше ми да крещя и проклинам и тропам с крака, но това не би помогнало. Мисли, Рейчъл, мисли.
Ако не можех да видя вратите, може би щях да успея да ги почувствам. Купидоните не можеха да ме последват вътре. Бях минавала по тази улица стотици пъти, сигурно щях да си спомня къде имаше врата, която и да е врата.
Дланите ми се плъзнаха по студените, равни тухли. И да имаше нещо там, не можех да го почувствам. Купидоните излетяха откъм ъгъла. Бяха шест, носещи се във въздуха, с крила в нежни пастелни цветове, потрепващи като мързеливи пеперуди. Погледът в очите им не бе никак нежен, беше студен.
Притиснах се плътно до стената и изкрещях:
— Оставете ме намира, свръхтежки херувими такива!
Те се спогледаха: може би ги бях засегнала. Надявах се да е така. Един купидон с бледорозови крила извади стрела иззад гърба си. Останалите кръжаха като трътлести лешояди.
Някакъв мъж извика:
— Насам!
Погледнах надясно и видях отворена врата и мъж, приканващ ме вътре.
— Побързай — каза той.
Побягнах. Бях почти до вратата, когато токчето ми се счупи и ме запрати по лице на тротоара. Нещо избръмча над главата ми и се думна във вратата. Бялата стрела вибрираше в нея. Бяла — цвета на истинската любов. Мамицата му!
Ръка сграбчи моята и ме издърпа навътре. Пролазих навътре на ръце и колене, но не беше момента да се държа като дама. Висок, широкоплещест мъж затвори врата и попита:
— Добре ли си?
Кимнах, все още седнала на пода, взирайки се в стрелата. Вече започваше да се изпарява. След няколко минути щеше да е изчезнала. Нямаше опасност, ние простите смъртни да се сдобием с някоя от любовните стрели. Веднъж изстреляни, те просто не издържаха много.
— Какво направих, че да заслужа бяла? — попитах, не очаквайки в действителност отговор.
1
Предходният разказ в сборника е „Търсещите опрощение“ („Those Who Seek Forgiveness“) — бел.пр.