— И как променяте миналото? — запита я Джо.
— Като мисля за него. За някой особен момент, случка, за нещо, което някой е казал. За нещо дребно, което се е случило, а аз не искам да се е случвало. За пръв път го направих като малка…
— Когато е била на шест — прекъсна я Дж. Дж. Ашууд, — живяла е в Детройт с родителите си и е счупила антична керамична статуетка, която баща й много ценял.
— Баща ви не можа ли да го предвиди? — попита я Джо. — Нали е ясновидец?
— Беше го предвидил — отвърна Пат, — и ме наказа още предната седмица. Но каза, че е неизбежно, нали знаете, как е с дарбата на ясновидците. Могат да предвиждат бъдещето, но не могат да го променят. После, след като се счупи статуетката — след като я счупих, по-точно — аз се замислих за случката и за цялата предишна седмица, в която ме лишиха от десерт и ме караха да си лягам в пет следобед. Рекох си, Божичко, не може ли по някакъв начин да се избягват тези нещастни случаи? Не бях особено впечатлена от ясновидските възможности на баща ми, след като те с нищо не допринасяха за предотвратяване на подобни инциденти. Цял месец мислено се опитвах да възстановя проклетата статуетка. Връщах се към времето преди да я счупя, припомнях си всички нейни подробности… И после, когато една сутрин станах — помня, че дори го сънувах, — тя си стоеше на мястото — цяла целеничка — Пат премести напрегнат поглед към Джо Чип. — И никой от родителите ми не забеляза нищо. Струваше им се съвсем естествено, че статуетката е цяла, уверени бяха, че винаги е била такава. Единствено аз помнех — тя се усмихна, облегна се назад и запали още една цигара.
— Ще отида да си взема приборите от колата — рече Джо и се отправи към вратата.
— Пет цента, моля — рече вратата, в мига когато хвана дръжката.
— Плати й — обърна се Джо към Ашууд.
След като домъкна тежката екипировка и я разположи, той нареди на разузнавача на фирмата да се разкара.
— Какво? — погледна го изненадано Ашууд. — Нали аз я намерих, премията е моя. Цели десет дни засичах полето й…
— Не мога да я изследвам в близост до твоето поле, сам го знаеш — отвърна Джо. — Нейното и твоето поле ще се деформират взаимно, пък и ако не го правеха, едва ли щяхме да се захванем с тази работа — той вдигна ръка към неохотно изправилия се Дж. Дж. — И ми остави шепа дребни монети. Иначе никога няма да се измъкнем от тук.
— Аз имам дребни — рече Пат. — В чантата.
— Можеш да измериш силата й, — предложи Ашууд — по отслабването на моето поле. Правил си го и преди — стотици пъти.
— Сега е различно — поклати глава Джо.
— Нямам повече дребни — викна Дж. Дж. Ашууд. — Не мога да изляза.
— Вземи едно от моите — рече Пат и погледна към Джо. Тя подхвърли на Дж. Дж. една монета и той я улови с объркано изражение. После объркването му постепенно бе заменено от мрачна вглъбеност.
— Изритахте ме значи — промърмори той, докато пъхаше монетата в процепа. — И двамата — вратата се затвори зад него. — Аз я открих. В тая работа наистина могат да ти прережат гърлото, само и само… — гласът му утихна зад плътно затворената врата. Настъпи тишина.
— Когато ентусиазмът му угасне, — отбеляза Пат, — не остава много.
— Свястно момче е — рече Джо. Чувстваше се виновен. Но не много. — Както и да е — тръгна си вече. А сега…
— Сега е твой ред — рече Пат. — Така да се каже. Мога ли да си сваля обувките?
— Разбира се — отвърна той. После се зае да настройва приборите, провери захранването, пусна няколко тест-сигнала и вдигна поглед към индикаторите.
— А душ? — попита тя, докато подреждаше обувките си на пода.
— Четвърт долар — промърмори той. — Струва четвърт. — Погледна я и видя, че си разкопчава ризата. — Нямам толкова — каза Джо.
— В кибуца — каза Пат — всичко е безплатно.
— Безплатно! — той се облещи в нея. — Ами това е икономически неиздържано. Как може да съществува на подобна основа? И то повече от месец.
Тя продължи да разкопчава ризата.
— Получаваме заплати и дял от това, което сме произвели. Със спестеното издържаме кибуца. Дори през последните няколко години реализирахме печалба — като група, взимаме по-малко, отколкото влагаме. — След като разкопча ризата си, тя я постави на облегалката на стола. Отдолу не носеше нищо и той се втренчи в гърдите й — твърди и извити нагоре. Раменете й бяха мускулести.
— Наистина ли смятате, че трябва да го правите? — попита я Джо. — Искам да кажа, да се събличате.
— Вие не помните нищо — отбеляза Пат.
— Какво да помня?
— Че предишния път не се съблякох. В другото настояще. Тогава не ви хареса, аз го изтрих и избрах това.