— Проверихте я, нали? — запита мъжът, докато плащаше входната такса.
— Лично — отвърна Херберт. — В чудесно състояние е. — Той натисна поредица от клавиши, след това отстъпи. — Честит Ден на възкресението, сър.
— Благодаря — клиентът се настани срещу пластмасовия ковчег, обвит в димяща охладителна камера, постави слушалките и произнесе с уверен глас в микрофона: — Флора, скъпа, чуваш ли ме? Струва ми се, че вече те чувам. Флора?
Когато издъхна, помисли си Херберт Шонхайт фон Фогелсанг, ще завещая на наследниците ми да ме пробуждат по един ден на сто години. Така ще мога да проследя възхода на човечеството. Само че това би означавало неимоверни разходи по поддръжката. Тоест в един хубав ден наследниците щяха да се разбунтуват срещу подобно завещание и да наредят тялото му да бъде извадено от охладителната камера и — Боже мили! — да бъде погребано.
— Погребението е варварски акт — промърмори Херберт. — Остатък от примитивното минало на нашата цивилизация.
В стаята за срещи имаше вече няколко клиента, общуващи със своите полуживи близки, всеки настанил се пред своя ковчег. Картината навяваше някакво спокойствие, всички тези отдадени на роднинската обич посетители, привикнали да се отбиват тук регулярно. Да носят новини, да разказват за онова, което става в света навън, да обсъждат проблемите си с полуживците, в техните кратки интервали на засилена мозъчна активност. И да плащат за това на Херберт Шонхайт фон Фогелсанг. Да притежаваш мораториум беше доста перспективен бизнес.
— Татко изглежда малко отпаднал — обърна се към него един младеж. — Не бихте ли го прегледали. Ще ви бъда много благодарен.
— Разбира се — кимна Херберт и последва клиента до ковчега с починалия баща. Според доклада оставаха само още няколко дни полуживот, което обясняваше намалената церебрална активност. Но какво да се прави… Херберт завъртя протофазонния усилвател и гласът на починалия закънтя в слушалките. Съвсем на края е, помисли си Херберт. Очевидно бе, че младежът не иска да погледне доклада за състоянието, може би въобще не го е грижа за това, че контактът с починалия му баща все повече отслабва. Херберт премълча този факт и си тръгна, оставяйки сина и бащата насаме. Защо да му казва, че вероятно за последен път идва тук? Скоро сам ще научи.
Пред товарната платформа в задния край на мораториума беше спрял камион, от каросерията слязоха двама мъже с добре познатите бледо-сини униформи. „Атлас — междупланетен транспорт и складиране“ — позна ги Херберт. Докарали са някой току що издъхнал полуживец, или пък идват за да натоварят лишен от мозъчна активност труп. Тъкмо понечи да се приближи, за да наглежда работата им, когато го повика секретарката му.
— Херберт Шонхайт фон Фогелсанг, извинете че прекъсвам мислите ви, но един клиент би желал именно вие да върнете към живот негова близка — тя продължи без да издава с нищо мислите си. — Клиентът е мистър Глен Рунсайтър, долетял при нас направо от Северно Американската Конфедерация.
Към него със забързана, припряна стъпка се приближи висок мъж с едри, мускулести ръце. Облечен бе в променливоцветен костюм от дакрон, препасан с широк пояс, а на шията си бе завързал бледокремава кърпа. Главата му — масивна като на тигър, беше наклонена напред и той се оглеждаше наоколо с големите си, топли, изпъкналите си очи. Вгледа се за кратко в Херберт, сетне отмести поглед, очевидно погълнат от свои проблеми.
— Как е Ела? — прокънтя мощно гласът на Рунсайтър, като че ли идеше от говорители. — Готови ли сте да й завъртите манивелата за малък разговор? Тя е само на двадесет, сигурно се чувства далеч по-добре от вас и мен. — Той се изкиска, но някак отвлечено, непрестанно се усмихваше, смееше се и гласът му кънтеше, но вътре в себе си не забелязваше никого, не го беше грижа за никого, защото тялото му беше, което се смееше, говореше високо и стискаше ръце. Нищо не достигаше до ума, който неизменно запазваше дистанция. Рунсайтър завъртя уверено Херберт и го повлече към хангарите с охладителни камери, където лежеше жена му.
— От доста време не сте се отбивали насам, мистър Рунсайтър — отбеляза Херберт, докато се мъчеше да си припомни колко дни живот според доклада оставаха на мисис Рунсайтър.
Притиснал настойчиво широката си длан на рамото му, Рунсайтър отвърна:
— Моментът е важен, фон Фогелсанг. Аз и сътрудниците ми, попаднахме в ситуация, която се намира отвъд пределите на рационалното разбиране. Нямам право да съобщавам подробности, но според нас положението макар и объркано, не е съвсем безнадеждно. Сега не е време за отчаяние. В никакъв случай. Къде е Ела? — той спря и се огледа.