— Това трябва да е била Пат — подхвърли Джо Чип. — Пат Коунли. Момичето, което днес постъпи на работа във фирмата.
— Тито Апостос? — зачете Рунсайтър. — Тук ли е? — той вдигна глава към насядалите.
В отговор кимна плешив мъж с козя брада. Обут бе в старомодни панталони, със златни лампази. Ризата му се закопчаваше с блестящи копчета, видът му издаваше достойнство. Джо го погледна с уважение.
— Дон Дени — продължи Рунсайтър.
— Тук, сър — разнесе се в отговор нечий уверен баритон. Дон Дени беше строен мъж, на главата си бе нахлузил каубойска шапка с множество сребърни звезди.
— Вие сте анти-оживител — четеше от досието Рунсайтър. — Единственият, който ще използваме. — Той се обърна към Джо. — Питам се, дали ще ни е необходим? Може би трябва да го заменим с някой анти-телепат — колкото повече от тях, толкова по-добре.
— Трябва да сме готови за всичко — отвърна Джо. — И без това не знаем с какво се захващаме.
— Прав си — кимна Рунсайтър. — Нататък, Сами Мъндо.
В отговор вдигна ръка чипонос младеж с окръглена като диня глава, облечен в дълга риза. Джо го погледна замислено. Познаваше го добре. Мъндо изглеждаше далеч по-млад от действителната си възраст, както умственият, така и физическият растеж при него бяха преустановени още преди години. От техническа гледна точка Мъндо притежаваше интелигентност, малко по-голяма от тази на катерица — можеше да върви, да се храни, да се къпе, дори — в известен смисъл — да общува. Но анти-телепатичната му дарба беше значителна. Веднъж дори бе успял да неутрализира самия С. Доул Мелипоун, седмици след този случай вестникът на фирмата продължаваше да вдига шум.
— Така — кимна Рунсайтър. — Следва Уенди Райт.
Както винаги, когато му се отдаваше подобна възможност, Джо впи жаден поглед в момичето, което отдавна мечтаеше да направи своя любовница, или съпруга. Струваше му се направо невероятно, че Уенди Райт е създадена от плът и кръв, като всички останали. В нейно присъствие винаги се чувстваше недодялан, потен, мазен и невъзпитан тъпанар, чийто черва куркат, а дъхът му вони. Усещаше всяка частица от тялото си, тракането на клапите в сърцето, присвиването и разширяването на кръвоносните съдове, носещият се по въздухопроводните тръби газов поток, цялата тази безкрайно сложна машинария, захванала се с безсмислена и обречена на провал работа. Когато се любуваше на лицето й, неусетно осъзнаваше, че той самият носи отвратителна сбръчкана маска, а плъзнеше ли поглед по тялото й, имаше чувството, че е набързо скалъпена долнокачествена играчка с пружина за навиване. Очите й, тези зелени искрящи скъпоценни камъни гледаха равнодушно на всичко, нито веднъж не бе прочел в тях състрадание, страх или отвращение. Лицето й сякаш бе озарено отвътре. Винаги изглеждаше невероятно спокойна. Но най-поразителното беше неизменното й хладнокръвие и самообладание, като че ли тялото й не познаваше умората, изтощението или болестите. Даваше вид на двадесет и пет годишна, но Джо не можеше да си я представи като малка, а със сигурност нямаше да я види по-възрастна. Прекалено добре се владееше, както отвътре, така и отвън, за да си позволи да остарее.
— Тук съм — отвърна с равен глас Уенди.
Рунсайтър кимна.
— Добре, остава само Фред Зафски — той впери очи в последния присъстващ, мъж на средна възраст, с прилепнала към темето мазна коса, подпухнала кожа, огромни стъпала и ужасно изпъкнала адамова ябълка, загърнат специално за случая в наметало с цвят на бабунски задник. — Това трябва да сте вие.
— Познахте — съгласи се Зафски и се изкиска. — Как ви хареса това?
— Божичко — завъртя очи Рунсайтър. — Е, нямаше как, трябваше да включим и един анти-паракинетик. Изборът падна на вас — той побутна документите встрани и потърси пурата си. После се обърна към Джо. — Това е съставът на групата, плюс нас двамата. Искаш ли да направиш някакви последни корекции?
— Съгласен съм с избора — рече Джо.
— И считаш, че в този състав групата отговаря на това, което ни предстои?
— Да — кимна Джо.
Но не мислеше така.
Не че имаше някаква конкретна причина. По-скоро подсъзнателно съмнение. Реално погледнато, неутрализиращият капацитет на сформираната група беше с огромна мощност. И все пак…
— Мистър Чип, мога ли да отнема минутка от безценното ви време? — обърна се към него плешивият брадат Апостос, а лампазите му блеснаха. — Бих желал да обсъдя с вас онова, което ми се случи снощи. Докато се намирах в дълбоко хипнотично състояние, с мен установиха контакт двама от хората на Холис — телепат, работещ в сътрудничество с ясновидец. Как мислите, дали се налага да уведомя мистър Рунсайтър? Важно ли е?