— Стойте! — извика някой зад тях и по стълбите закънтяха стъпки. Тито Апостос се извърна и вдигна оръжие.
— Това са останалите — каза Дон Дени на Джо, който не можеше да се обърне. Тъкмо провираха безжизненото тяло на Рунсайтър през мембраната. — Всички са на лице — той им махна с пистолета. — По-бързо!
Корабът все още бе свързан чрез прозрачен пластичен проход с предната част. Заслушан в познатото приглушено тропане на обувки по пода, Джо си помисли: Нима наистина ще ни позволят да се измъкнем? или ни причакват вътре в кораба? Сякаш някаква злокобна сила си играе с нас, позволява ни да драскаме по клетката като попаднала в капан мишка. И се забавлява. Отчаяните ни опити да се измъкнем й доставят удоволствие. А когато се насити, ще ни стисне в юмрук и сетне ще захвърли размазаните ни останки, като тези на Рунсайтър, на пода.
— Дени — произнесе той. — Ти ще влезеш пръв в кораба. Провери дали не ни очакват.
— А ако са там? — попита Дени.
— Тогава ще се върнеш, ще ни кажеш и ще се предадем. Ще им позволим да ни довършат.
— Защо не помолим тази Пат да използва дарбата си? — предложи Уенди Райт. В гласа й се долавяше напрежение. — Моля те, Джо.
— Да се прибираме в кораба — настоя Тито Апостос. — Не ми харесва това момиче. Не мисля че трябва да се доверяваме на дарбата й.
— Защото не разбираш нито нея, нито нейната дарба — заяви Джо. Гледаше нагоре към Дон Дени, който приближи люка на кораба, натисна контролния механизъм и сетне изчезна вътре. — Няма да се върне — промърмори задъхано Джо, като едвам удържаше тежкото тяло на Рунсайтър. — Помогни ми да го смъкнем долу — предложи той на Ал Хамънд. Двамата положиха тялото на пода. — Доста е тежичък за човек на тази възраст — каза Джо и се обърна към Уенди Райт. — Ще поговоря с Пат. — Всички останали се бяха събрали на входа на свързващия тунел. — Какво фиаско — изпъшка Джо. — А мислехме, че това ще е най-голямото ни начинание. Човек никога не знае какво го чака. Този път Холис здраво ни пипна — той придърпа Пат до себе си. Лицето й беше омазано, блузата разкъсана, виждаше се еластичният сутиен, пристягащ гърдите й. — Слушай, — заговори Джо, като постави ръка на рамото й и надзърна в очите й. Тя отвърна спокойно на погледа му. — Можеш ли да се върнеш назад? Във времето преди да избухне бомбата? Можеш ли да спасиш Глен Рунсайтър?
— Твърде късно е — отвърна Пат.
— Защо?
— Защото е късно. Измина прекалено много време. Трябваше да го направя веднага.
— И защо не го стори? — попита я враждебно Уенди Райт.
Пат се извърна и впи поглед в нея.
— А ти помисли ли за това? И да си помислила, не ми каза. Никой не ми каза.
— Значи не чувстваш никаква отговорност — заключи Уенди. — За смъртта на Рунсайтър. А с твоята дарба можеше да я избегнеш.
Пат избухна в смях.
Към тях се приближи Дон Дени, излязъл от кораба.
— Празен е — обяви той.
— Добре — Джо даде знак на Ал Хамънд. — Да го внесем в кораба и да го поставим в охладителна камера. — Двамата вдигнаха втвърденото, инертно тяло и поеха към кораба, а останалите неутрализатори ги последваха, нетърпеливи час по-скоро да се скрият на сигурно място — Джо почти усещаше излъчващия се от тях страх, плътно заобикалящото ги поле към което беше причастен и той. Единственото, което подтискаше назряващото в него отчаяние, бе надеждата скоро да напуснат пределите на луната, при това невредими.
— Къде е ключът? — изкрещя в ухото му Йон Айлд, докато се препъваха към охладителната камера. Той го задърпа за ръката. — Ключът, мистър Чип.
— Пита за стартовия ключ — поясни Ал Хамънд. — На кораба. Трябва да е в Рунсайтър, да го намерим, преди да сме го напъхали в камерата.
Джо претършува многобройните джобове и накрая откри кожен калъф с ключ, който подаде на Йон Айлд.
— Сега вече може ли да го поставим в охладителна камера? — попита разгневено Джо. — Хайде, Хамънд, за Бога, помогни ми!
Забавихме се, мислеше си Джо. Вече е твърде късно. Всичко свърши. Провалихме се. Така ни било писано.
Внезапно двигателите се пробудиха с рев, корабът се разтърси, а в контролната зала четирима неутрализатори полагаха трескави усилия да програмират компютъризираните командни рецептори.
Защо ни оставиха да си тръгнем? — питаше се Джо, докато двамата с Ал Хамънд полагаха безжизненото — поне на пръв поглед — тяло в охладителната камера. Автоматични клампи притиснаха краката и раменете на Рунсайтър, чието тяло вече се покриваше с ослепително блестяща скреж.