— От кога е телефонният указател? — попита Джо.
— От 1990. Преди две години — отвърна Йон Айлд.
— Не е възможно — възрази Еди Дорн. — Преди две години този кораб не е бил построен. Всичко тук е съвсем ново.
— Може би Рунсайтър е решил малко да спести — подхвърли Тито Апостос.
— Едва ли — каза Еди. — Той беше готов да даде мило и драго за „Пратфал II“. Всички които работиха на кораба го знаят — той е негова радост и гордост.
— Беше негова радост и гордост — поправи го Франси Спениш.
— Още е рано да го отписваме — рече Джо, докато пъхаше във видеофона червената карта. — Дайте ми номера на „Мораториума на любимите събратя“ в Цюрих, Швейцария — произнесе той и се обърна към Франси Спениш. — Този кораб все още е негова гордост и радост, защото той съществува.
От процепа изскочи поредната фонокарта, Джо я дръпна и я напъха във видеофона. Този път компютъризираният механизъм пое номера без излишно раздразнение и на екрана изплува ликът на управителя на мораториума. Като го гледаше, в Джо взе да се надига позабравена неприязън.
— Казвам се хер Херберт Шонхайт фон Фогелсанг. В мъка и тъга ли се обръщате към мен, сър? Мога ли да науча името и адреса ви?
— Случи се нещастие — произнесе Джо.
— Това, което ние наричаме „нещастие“, — отвърна фон Фогелсанг, — обикновено е проява на божиите дела. В известен смисъл целият ни живот може да се нарече „нещастие“. и въпреки това…
— Нямам намерение да навлизам в религиозни дискусии — прекъсна го Джо. — Не сега.
— Ала този момент е най-подходящ да се търси утеха в религията. Ваш близък ли беше покойният?
— Нашият работодател — отвърна Джо. — Глен Рунсайтър, от „Рунсайтър асошиейтс“, Ню Йорк. При вас лежи жена му — Ела. Ще се приземим след седем-осем минути. Ще можете ли да уредите да ни чака ваша транспортна кола с охладителна камера?
— Вече е поставен в охладителна камера?
— Не — озъби се Джо. — Пече се на плажа в Тампа, Флорида.
— Предполагам, че вашият странен отговор означава „да“.
— Разпоредете се за транспортната кола — отвърна Джо и затвори. Виж с кой ще си имаме работа, отсега нататък, мислеше си той. — Трябва да спипаме Рей Холис — обърна се той към другите.
— И да зарежем уговорката с мистър Фогелсанг? — попита Сами Мъндо.
— Под спипване, разбирам да му видим сметката — поясни Джо. — Да си върнем за всичко. — И за Глен, помисли си той. Замразен в камерата, покрит със скреж. Обречен на някой и друг час полуживот, веднъж месечно. С изгниващ мозък и отслабващо съзнание… Божичко, възкликна мислено той. Защо точно него. Толкова жизнен човек. Несломим.
— Както и да е, — каза Уенди, — така ще е по-близо до Ела.
— В известен смисъл — съгласи се Джо. — Дано на време да сме го поставили в камерата… Мразя мораториумите. И техните съдържатели. Този Херберт Шонхайт фон Фогелсанг никак не ми харесва. Защо Рунсайтър е предпочел швейцарски мораториум? Какво не им харесва на мораториумите в Ню Йорк?
— Изобретението принадлежи на швейцарците — обясни Еди Дорн. — Според някой проучвания продължителността на полуживота на обитаващите швейцарски мораториуми е с два часа по-дълга от тази на лежащите в нашите. Швейцарците изглежда владеят някои особени умения.
— Според мен, ООН трябваше отдавна да забрани полуживота — заяви Джо. — Като явление, противоречащо на естествените процеси на раждане и умиране.
Ал Хамънд подхвърли подигравателно:
— Ако Бог одобряваше полуживота, тогава всеки от нас щеше да се ражда в ковчег, натъпкан с лед.
Дон Дени се обади от контролния пулт.
— Намираме се в обсега на цюрихския микровълнов предавател. Там ще извършат необходимото за кацане — той се отдалечи от пулта.
— Я се усмихнете — рече им Еди Дорн. — Помислете, че ние също можехме да сме мъртви. Разкъсани от бомбата, или простреляни от лазерни тръби. Веднъж кацнем ли на Земята, ще се почувстваме по-добре.
— Трябваше да се досетим какво ни очаква, още когато стана ясно, че ще заминаваме за луната — промърмори Джо. — Заради празнината в закона, що се отнася до гражданското управление на луната. Рунсайтър нали все ни повтаряше: „Подлагайте на съмнение всяка работа, която изисква да напуснете Земята. Твърде много Служби Бдителност са се опарили по този начин“. Като се пробуди в мораториума, това сигурно ще са първите му думи. Но и той не беше достатъчно предпазлив. Предложението беше твърде привлекателно и той не можа да му устои. И ето че накрая сам се хвана на тази примамка. Всъщност, отдавна предвиждаше, че някой ден ще му видят сметката.
Възпламенени от цюрихския микровълнов предавател, корабните двигатели се заеха да забавят падането и корпусът се залюля.