— Джо, — каза Тито Апостос, — ти ще трябва да съобщиш за случилото се на Ела.
— Вече го обмислих — отвърна му Джо. — Още като излетяхме.
Корабът почти увисна във въздуха и се приготви да кацне, с помощта на хомеостатичните серво-спомагателни системи.
— Освен това, — допълни Джо, — трябва да уведомя Съвета за случилото се. А те ще ни опекат на бавен огън, като узнаят как сами сме се напъхали в капана.
— Но нали Съвета е на наша страна? — попита Сами Мъндо.
— След подобно фиаско, — рече Ал Хамънд, — никой вече няма да е на наша страна.
В другия край на Цюрихското летище ги очакваше хеликоптер със слънчев генератор, на който бе изписано с едри букви: МОРАТОРИУМ НА ЛЮБИМИТЕ СЪБРАТЯ. Дребничък и пъргав мъж, облечен в туидова тога, в чието лице Джо Чип разпозна управителя на мораториума, протегна към него облечената си в ръкавица ръка.
— Виждам, че в мъка и страдание сте прекарали това пътуване — заговори фон Фогелсанг, докато се здрависваха. — Ще позволите ли на моите техници да се качат на кораба и да започнат…
— Да — кимна Джо. — Можете да го вземете.
Бръкнал с ръце в джобове, той закрачи с мрачно изражение към кафето на летището. Най-трудното мина, мислеше си Джо. На Земята сме, Холис не можа да сложи ръка върху нас — значи имахме късмет. Лунната експедиция, цялата проклета история с капана, всичко свърши. Започва нов етап. И над него ние нямаме никакъв контрол.
— Пет цента, моля — произнесе вратата без да се отваря.
Джо почака няколко минути и когато отвътре излезе някаква двойка, побърза да се вмъкне, изтича до един свободен стол и се настани. Сгърбен на бара, той зачете менюто.
— Кафе — поръча накрая.
— Със сметана, или със захар? — прогърмя говорителят на автоматичния барман, който приличаше на подвижен метален купол.
— И двете.
По бара се плъзна малък поднос с чаша кафе, пакетче захар и тубичка сметана. Подносът спря пред него.
— Един международен поскред, моля — произнесе автоматичният барман.
— Прехвърлете сметката на името на „Рунсайтър асошиейтс“ от Ню Йорк, ако обичате.
— Въведете необходимата карта — отвърна автоматът.
— От пет години насам не ми позволяват да нося кредитна карта — рече Джо. — Продължавам да се разплащам в…
— Един поскред, моля — повтори автоматът. Вътре в него нещо започна да трака равномерно. — Иначе след десет секунди ще извикам полиция.
Джо побърза да пъхне исканата монета. Тракането спря.
— Не ни трябват такива като тебе тук — рече автоматът.
— Ще дойде ден, — заяви Джо, — когато хората като мен ще се вдигнат на бунт и ще ви пометат от лицето на Земята. С това ще настъпи и краят на тиранията на домашните автомати. Сред хората ще се завърнат отново човешката топлина и състраданието. И когато този ден дойде, някой, преминал като мен през истински изпитания и мъки, нуждаещ се от глътка горещо кафе, за да се ободри и да възстанови силите си, ще го получи, независимо дали има или няма един поскредит — Джо вдигна тубичката със сметана, после я остави. — На всичко отгоре, сметаната ви е вкисната.
Автоматът не отговори.
— Нищо ли няма да направиш? — попита Джо. — Доста приказки изприказва, когато ставаше дума за един жалък поскредит.
Външната врата се плъзна встрани и в кафето влезе Ал Хамънд, приближи се и седна до Джо.
— Качиха тялото на Рунсайтър в хеликоптера. Готови са за отлитане и искат да знаят, дали ще тръгнеш с тях.
— Погледни тази сметана — рече Джо. През прозрачната стена се виждаше, че в течността вътре плуват едри парцали. — Виж какво ти пробутват за един поскред в един от най-съвременните и технологически напреднали градове на Земята. Няма да си тръгна от тук, докато не ми върнат парите, или не заменят сметаната с прясна, за да си изпия кафето.
Ал Хамънд постави ръка на рамото му и го попита:
— Какво има, Джо?
— Първо цигарата — отвърна Джо. — После указателят в кораба, с две годишна давност. А сега ми поднасят вкисната сметана. Не разбирам защо, Ал?
— Пий кафето черно — посъветва го Ал. — И се качвай на хеликоптера с Рунсайтър. Ние ще те чакаме в кораба. А после ще отидем до най-близката служба на Съвета и ще докладваме за инцидента.
Джо вдигна чашката към устните си, за да открие, че кафето е изстинало, сгъстено, с плътна утайка. Остави го отвратен. Какво става, наистина? — запита се той. Какво става с мен. Изведнъж отвращението му се превърна в начеваща паника.
— Хайде, Джо — дръпна го Ал Хамънд. — Зарежи кафето. Важното е да откараме Рунсайтър в…
— Знаеш ли кой ми даде този поскред? — прекъсна го Джо. — Пат Коунли. И аз побързах да го профукам по същия начин, както всички пари, до които съм се докосвал. За нищо. За една чаша миналогодишно кафе — той скочи от стола и отблъсна ръката на Ал Хамънд. — Защо не дойдеш с мен в мораториума? Ще имам нужда от помощ, особено докато разговарям с Ела. Какво да й кажем, че вината е на Рунсайтър? Да стоварим всичко върху него? Да признаем, че той ни нареди да отлетим за луната? Това е самата истина. Или да измислим нещо друго, например, че корабът е претърпял катастрофа или че Рунсайтър е починал от някаква болест.