— Но Рунсайтър рано или късно ще се свърже с нея — възрази Ал. — И ще й каже истината. Нямаш друга възможност.
Вече наближаваха хеликоптера.
— Е, тогава ще оставя на Рунсайтър да й разкаже всичко — реши Джо. — И защо не? Той ни замъкна на луната, нека сам да й обяснява причините за това свое решение.
— Готови ли сте, господа? — попита ги фон Фогелсанг, който вече се бе настанил зад приборите за управление. — Можем ли да поемем с бавна и печална стъпка към последното убежище на мистър Рунсайтър?
— Хайде, излитай — рече му Джо. После въздъхна и впери поглед през илюминатора навън.
Хеликоптерът бавно се отлепи от пистата. Управителят на мораториума натисна едно копче и в кабината се разнесоха звуците на бетовеновата Missa Solemnis, а мъжкият хор тържествено запя: „Agnus dei, qui tollis peccata mundi“, отново и отново под акомпанимента на електронния симфоничен оркестър.
— Знаете ли, че Тосканини е обичал да пее заедно с хора, когато са изпълнявали тази опера? — попита Джо. — Така в записите на „Травиата“, можете да чуете гласа му по време на изпълнението на „Sempre libera“.
— Не го знаех — отвърна Ал, без да откъсва очи от цюрихските сгради, които се носеха под тях.
— Libera me, Domine — произнесе Джо.
— Какво означава това?
— Боже, смили се над мен — преведе Джо. — Не знаеше ли? Никой ли не го знае?
— Какво те кара да мислиш така? — попита Ал.
— Музиката. Проклетата музика — той се обърна към фон Фогелсанг. Само аз единствен мога да чуя тези думи.
— Успокой се, Джо — рече му Ал.
— Отнасяме нашият доскорошен шеф до последното му убежище, а той ме кара да се успокоя — ядосваше се Джо. — Знаеш ли, Рунсайтър не беше длъжен да идва с нас на луната. Можеше да ни изпрати и да си остане в Ню Йорк. А сега най-скъпият за мен човек на този свят е…
— Съветът на вашият приятел беше добър — прекъсна го фон Фогелсанг.
— Кой съвет?
— Да се успокоите — той бръкна в жабката и извади миниатюрна кутия. — Вземете една от тези таблетки.
— Транквилизираща дъвка — прочете Джо и вдигна капака. — С дъх на праскова. Искаш ли? — обърна се към Ал.
— Ти си вземи.
— Рунсайтър никога не е взимал успокояващи — рече Джо. Никога, през целия си живота. И знаеш ли какво, Ал? Той си даде живота за нас. В прекия смисъл.
— В най-прекия — кимна Ал Хамънд. — Пристигаме — хеликоптерът започна да се снишава към концентричните кръгове, изрисувани на плоския покрив под тях. — Успокои ли се вече?
— Ще се успокоя, — отвърна Джо, — когато отново чуя гласа на Рунсайтър. И когато се уверя, че в него е останала капчица живот, пък бил той и полуживот.
— На ваше място не бих се притеснявал за това, мистър Чип — подхвърли ведро управителят. — Първоначално осигуряваме един общ протофазонен поток. Главоболията ще дойдат едва след това, когато сферата на полуживота започне да се разширява. Но с разумно планиране на действията, краят може да се отложи с години — той изключи двигателите и вдигна капака на кабината. — Добре дошли в „Мораториума на любимите събратя“. Моята лична секретарка, мис Бисън, ще ви отведе в стаята за срещи, където можете да се наслаждавате на всеобщия покой, докато техниците ми приключат с подготовката на мистър Рунсайтър.
— Искам да присъствам на целия процес — заяви Джо. — Искам да наблюдавам как техниците ви ще го върнат обратно.
— Опитайте се да му обясните — обърна се управителят към Ал. — Вие сте негов приятел, все пак.
— Трябва да почакаме в стаята, Джо — рече му Ал.
— Чичо Том — озъби му се Джо.
— Такъв е редът във всички мораториуми — каза Ал. — Ела с мен.
— Колко дълго ще трябва да чакаме? — попита Джо.
— До петнадесет минути ще ви отговоря. Ако успеем да получим силен сигнал…
— Ще опитвате само петнадесет минути? — повиши глас Джо. После се обърна към Ал: — Само петнадесет минути за човек, който е с една глава над всички нас — по лицето му се стичаха сълзи. — Хайде, Ал. Да си вър…
— Тръгвай с мен — нареди му Ал. — Ще чакаме в стаята.
Джо го закрачи послушно след него.
— Цигара? — предложи му Ал и подаде пакета.