2
Единственият начин да получите хубава бира е като произнесете вълшебната думичка Юбик. Продукт на специално подбран хмел и чудесна на вкус вода, с отлежал аромат, Юбик е най-добрата бира в страната. Произведена в Кливланд.
Ела Рунсайтър лежеше в прозрачния ковчег, обвита в ледена мъгла — със затворени очи и ръце, вдигнати към безстрастното й лице. Рунсайтър не беше я виждал от три години, но тя разбира се, не изглеждаше променена. Въпреки това, с всяко поредно възкресяване, колкото и кратко да бе то, Ела умираше по малко. Времето, което й оставаше изтичаше като пясък.
Именно тази мисъл го караше да я търси колкото се може по-рядко. Струваше му се, че с всяка среща извършва по един грях спрямо нея. Що се отнася до нейните желания — заявени предсмъртно — с годините те се бяха замъглили в съзнанието му. Пък и в края на краищата, правото да решава е негово — ако не друго, то той е четири пъти по-възрастен от нея. Какво всъщност искаше тя? Да продължи да работи като съпритежател на „Рунсайтър асошиейтс“, нещо от този род. Е, той изпълняваше желанието й. В момента, например. Както и шест, седем пъти в миналото. Съветваше се с нея при всяко възникнало затруднение. Затова бе дошъл и сега.
Проклети слушалки, ядосваше се той, докато прилепваше до ухото си пластмасовия диск. А и този досаден микрофон — все пречки пред нормалното общуване. Чувстваше как нетърпението в него расте, докато се въртеше на креслото в кабинета на този — как се казваше? — Фогелсанг или дявол знае какво. Сетне го завладя паника, докато си мислеше: Ами ако този път не успее да се събуди. Ако е изчерпала цялата си енергия и те не смеят да ми го съобщят. Или пък още не знаят. Дали да не повикам този тип — Фогелсанг — за да ми даде обяснение. Ако се е случило непоправимото?
Ела, красива, с нежна кожа и блестящи, сини очи, в онова отминало време, когато бяха отворени. Никога вече нямаше да надзърне в тях, можеше да разговаря с нея, да седи до нея, но не можеше да види очите й. Нямаше да се усмихва при появата му. Нито да плаче, когато си тръгва. Имаше ли смисъл? — питаше се той. Кой от двата пътя към смъртта е по-добрият — този, или директния? Все пак, сега тя е с мен. Другата алтернатива е небитието.
В слушалките бавно се оформяха думите й — объркани мисли, без особено значение, фрагменти от мистериозни сънища, които сега обитаваше. Какво ли е, запита се той, да живееш полуживот? Така и не успя да го разбере от мъгливите обяснения на Ела, невъзможно бе да се предаде с думи усещането, смисъла на това съществувание. Гравитацията, обясни му тя веднъж, вече не е в състояние да ти въздейства и неусетно политаш. Нагоре и нагоре. И когато полуживотът угасне, бе продължила тя, мисля че ще напусна Слънчевата система и ще отлетя сред звездите. Но тя не знаеше със сигурност, това бяха само предположения и впечатления. И въпреки това не се боеше. Не беше нещастна. И това го радваше.
— Здравей, Ела — произнесе неуверено в микрофона.
— Ох! — чу нейния отговор, изглежда я бе изненадал. Лицето й естествено остана неподвижно. Нито едно мускулче не трепна и той отклони поглед. — Здравей, Глен — произнесе тя с леко учудване. — Какво… — тя се поколеба. — Колко време е изминало?
— Няколко години.
— Разкажи ми какво се е случило.
— О, Боже, — възкликна той, — всичко се разпада, цялата организация. Затова съм тук, нали искаше да участваш във взимането на важни политически решения и един Господ знае колко ни е нужно това сега, нова политика или каквото и да било за да се измъкнем от калта.
— Сънувах, — рече Ела, — видях мъглива червена светлина, ужасна светлина. И въпреки това продължавах да се нося към нея. Не можех да спра.
— Да — кимна Рунсайтър. — В Бардо Тходол — „Тибетската книга на мъртвите“ се говори за това. Спомняш ли си, чете я по заръка на докторите, малко преди да… — той се поколеба, — …да умреш — рече накрая.
— Тази мъглива червена светлина е лоша, нали?
— Да, трябва да я избягваш — той се покашля. — Слушай, Ела, имаме проблеми. Искаш ли да ти разкажа за тях? Може би си твърде уморена, или нещо подобно и не би желала тъкмо сега да те занимавам?
— Толкова е странно. Имам чувството, че съм сънувала през цялото време след последната ни среща. Наистина ли са изминали две години? Знаеш ли какво си мисля, Глен? Мисля че всички хора, които са край мен — че ставаме все по-близки. Много от сънищата не са мои. Понякога съм малко момче, друг път — мъж, или старица с разширени вени… виждам места, където не съм била никога, занимавам се с непонятни неща.