Имаше и друга възможност — Рунсайтър да разиграва с тях някаква зловеща игра, като непрестанно ги изпраща ту в една посока, ту в друга. Могъща, неестествена сила, която се разпорежда със съдбата им. Надвиснала над истинския живот, или над полуживота, може би над двете. Във всеки случай, контролираща всички техни възприятия, или поне голяма част от тях. Като изключим процеса на регресия. Но защо не него? Защо? Всъщност и да го контролира, Рунсайтър не би го признал. Рунсайтър и Юбик. Ubiquity1, внезапно осъзна той, това ще е произходът на странното съкращение, с което Рунсайтър е нарекъл своя прословут спрей. Който най-вероятно не съществува. Или може би е поредната измамна следа, за да ги обърка още повече.
И още нещо, ако Рунсайтър наистина е жив, тогава би трябвало да съществуват двама Рунсайтъровци — един в истинския свят, който се опитва да се свърже с тях и мистериозният Рунсайтър, който в света на полуживота е труп и очаква да бъде погребан в церемониалната зала на Де Моне. Толкова по-загадъчни от гледната точка на подобна логика са и други присъстващи във втория свят личности, като Рей Холис и Лен Нигелман, чийто автентични двойници са останали в света на живите.
Пълна бъркотия, повтаряше си Джо Чип. Хич не му се нравеше тази работа. Макар последната теория да притежаваше определена симетрия, тя му се струваше изпъстрена с противоречия.
Най-добре, рече си той, да се върна в апартамента и да потърся флакон с Юбик, а сетне да потегля за Де Моне. Нали това ме посъветва Рунсайтър. Вероятно ако нося със себе си Юбик ще съм в по-голяма безопасност.
Ако искам да остана жив, или полужив, трябва да внимавам и в най-дребните препоръки.
Каквито и да са те.
Таксито го остави на покрива на сградата, в която живееше. С подвижната рампа се спусна до своя етаж. Намери в джоба си монета, която му беше дал някой — Ал или Пат — и отвори вратата.
В стаята миришеше на изгоряла мазнина, миризма, която помнеше от ранното си детство. Още щом влезе в кухнята, откри причината. Регресирала бе печката. Беше се превърнала в античен модел на газова печка, със закривени крака и инкрустирана вратичка, която не се затваряше добре. Той се загледа в странното изделие, после осъзна, че цялата кухня е претърпяла подобна регресия. Вестникарската машина бе изчезнала напълно. Тостерът се беше смалил на размери и се беше превърнал в някакъв очукан, ламаринен неавтоматичен модел, който дори не притежаваше механизъм за изхвърляне на филийките. Хладилникът в дъното на кухнята беше с ремъчен двигател, реликва изплувала от Бог знае колко далечно минало и беше по-стар дори от онзи хладилник от рекламата. Единствено кафеникът беше спечелил от промяната — липсваше приставката за монети и очевидно кафето щеше да е безплатно. Вероятно това важеше и за останалите уреди, осъзна той. С изключение на тези, които бяха изчезнали. Като вестникарската машина и боклукомелачката, която също не се виждаше никъде. Опита се да си припомни какви други предмети имаше наоколо, но спомените му бяха съвсем мъгляви. Накрая се отказа и се върна в дневната.
Телевизорът беше изминал дълъг път обратно на еволюцията, върху шкафа бе разположен масивен като бюро радиоапарат, над който стърчеше разкрачена антена. Майчице мила, възкликна мислено той.
Но защо регресията на телевизора не бе продължила назад до метал и пластмаса? Нали това са съставките от които е бил конструиран, а не този ранен модел на радиоприемник? Може би този факт потвърждаваше, макар и по странен начин, отдавна забравената Платонова философска представа за света на обектите, за неизменчивите и вечно съществуващи образци на реалните вещи. Така образа на телевизионния приемник е наложен над предхождащите образи, както поредицата от кадри, наложени един върху друг на филмовата лента. Във всеки обект остава малко, макар и недоловимо присъствие от предишните форми. Миналото е латентно, потопено под воала на реалността, но все още присъстващо и готово да се издигне на повърхността в случай, че по-късния образец по една или друга причина изчезне. Така в мъжа е заложено не момчето, а по-ранен мъж. Историята започваше много от далеч.
Изсъхналите останки на Уенди. Процесията от форми, заложени в нея, внезапно е срещнала своя край. И последната форма се е стопила, защото не е имало какво да я замени, не е имало нова форма, нито следващ етап на развитие, който да заеме нейното място. Сигурно това е, което ни спохожда в напреднала възраст, наближаващата пустош поражда деградация и старческа сенилност. Само че при Уенди това е станало много бързо — само за няколко часа.