Това е безумие, рече си Джо. Прочете повторно списъка на съставките, а в него се надигаше ням гняв. И чувство на пълна безпомощност, което пускаше корени навсякъде в душата му. Свършено е с мен, каза си Джо. Този балсам няма нищо общо със спрея, който рекламираше Рунсайтър по телевизията, това е някаква шарлатанска смес от вмирисани билки, патентовани преди столетия лекарства, кожни мехлеми, обезболяващи, отрови и какво ли не още. Ето че и самият Юбик, за който гърмеше рекламата, е претърпял регресия. Каква ирония — средството, изобретено да преустановява регресивните промени е регресирало на свой ред. Трябваше да се досетя още когато видях тези трицентови пощенски марки.
Той огледа улицата. Пред вратата беше паркиран великолепно запазен модел Ла Сал с изящни класически линии, сякаш изваден от музея.
Дали не бих могъл да стигна до Де Моне с този Ла Сал? — зачуди се Джо. Сигурно, стига да остане непроменен до една седмица. Което е малко вероятно. Ако въобще дотогава нещо остане непроменено, това ще е само моята входна врата.
Той приближи автомобила и направи бавен кръг около него. Може и да е мой, рече си Джо, трябва да проверя, дали в джоба си нямам ключ от стартера. Нали така са потегляли едновремешните коли? Само че аз не умея да управлявам такава кола. Особено този модел с — как са го наричали — ръчни скорости?
Той отвори вратата и се настани на шофьорската седалка, зад голямото кормило. След това се загледа напред, захапал замислено устни.
Дали да не изпия една супена лъжица от балсама Юбик, запита се Джо. Като се имат пред вид съставките, нищо чудно ако хвърля топа малко след това. Дори дигиталиса да ме пропусне, ще ме довърши кобалтовия хлорид — бавно и неумолимо. Да не забравяме и отварата от олеандър. А комбинацията от всичко направо ще ми стопи костите. Сантиметър по сантиметър.
Чакай малко, каза си той. Та през 1939 година е съществувал въздушен транспорт. Ако съумея да открия Ню Йоркското летище — с помощта на тази кола — може би там ще мога да наема самолет. Някой тримоторен Форд, заедно с пилота. Ето как ще стигна до Де Моне.
Той опита подред всички ключове от връзката и последният завъртя стартера. Моторът изрева, стартерът продължи да грачи и този звук му се стори странно приятен. Ето още една интересна регресия — напълно безшумен, транспортът от неговото собствено време сякаш беше лишен от този осезаем и енергичен реализъм.
А сега съединителят, припомни си Джо. Долу и вляво. Напипа го с крак и го притисна към пода. Следва скоростният лост. Размърда го и внезапно се разнесе пронизителен звук на търкащ се метал в метал. Изглежда не беше притиснал съединителя до край. Опита повторно, този път без никакъв шум.
Колата подскочи напред, разтърси се неуверено, но продължи да се движи. Джо почувства как се изпълва с оптимизъм. Да видим сега, къде е това проклето летище, рече си той. Преди да сме се върнали във времето на първите самоделни самолети, с техните външни цилиндри и ротационни двигатели. И с пробег от петдесет мили, преди следващото зареждане.
След близо час той пристигна на летището и паркира колата край хангарите, в които бяха подредени допотопни двумоторни аероплани с дървени корпуси.
Каква гледка само, мислеше си Джо. Една отминала страница от историята. Останки от друго време, съживени отново, но изгубили връзка с познатия, истински свят. Въображаема гледка, изплувала съвсем за кратко от небитието, която скоро ще изчезне, пометена от процеса на регресия, както и всичко останало.
Джо слезе с разтреперани крака от колата — сигурно това ще е било автомобилната болест — и закрачи към най-високата сграда на летището.