— Хей, мога ли да разгледам тази манерка? — запита Джесперсън и в гласа му се долови вълнение.
Джо Чип мълчаливо му подаде плоската дървена манерка съдържаща елексир от Юбик.
— Моята баба често разказваше за него — заговори Джесперсън като разглеждаше манерката. — Откъде го имате? Спряха да го произвеждат още във времената след Гражданската война.
— Наследство ми е — отвърна Джо.
— Сигурно. Отдавна не съм виждал тези ръчно изработени манерки. А и на времето не са произвели кой знае какво количество. Казват че лекарството било открито през 1850. Никога не се е продавало в дрогериите, клиентите сами го поръчвали. Имало три вида, които се отличавали по силата си. Това което вие притежавате е най-силното — той погледна Джо. — Знаете ли какво има вътре?
— Разбира се — рече Джо. — Ментово масло, цинков оксид, натриев цитрат, въглен…
— Оставете — прекъсна го Джесперсън. Той сбърчи вежди, очевидно замислен над нещо друго. После изражението му се промени. Беше взел някакво решение. — Ще ви откарам в Де Моне, в замяна на тази манерка с елексира от Юбик. Да тръгваме, предпочитам да летим през деня — пилотът прибра манерката и се измъкна от форда.
Само десетина минути по-късно, двумоторният „Къртис-Райт“ беше зареден догоре с гориво, помощникът завъртя витлото, а после Джо Чип и Джесперсън се понесоха по затревеното летище, подскочиха във въздуха и отново се задрусаха по земята. Джо стисна зъби и опря гръб в седалката.
— Доста сме тежички — обясни съвсем спокойно Джесперсън. Не изглеждаше никак разтревожен. Самолетът отново се издигна във въздуха, летището остана зад тях, а те се понесоха с рев над покривите на близките сгради. Право на запад.
— Колко време ще ни е необходимо за да стигнем? — извика Джо.
— Зависи от попътния вятър. Трудно е да се каже. Ако имаме късмет, ще пристигнем утре по обед.
— Ще ми кажете ли, — попита Джо, — какво има в тази манерка?
— Златни трошички, разпръснати в минерално масло — извика в отговор пилотът.
— Злато ли? Много ли е?
Джесперсън обърна глава и се ухили. Нямаше нужда да отговаря, всичко беше повече от ясно.
Старият „Къртис-Райт“ продължи да пърпори, носейки се в посока Айова.
В три следобед на следващия ден стигнаха летището в Де Моне. След като напълни резервоарите с гориво, пилотът пое в неизвестна посока, отнасяйки със себе си своята златна манерка. Целият схванат от дългия полет, Джо с мъка спусна вдървеното си тяло от самолета, приклекна за да разтрие изтръпналите си крака и после закуцука към схлупената постройка на летището.
— Мога ли да използвам телефона? — попита той чиновника, който убиваше времето си като не вършеше нищо.
— Ако оставите един долар — отвърна чиновникът и посочи близката будка.
Джо порови в джоба, подмина няколко монети с образа на Рунсайтър и накрая попадна на една истинска, с изобразен на нея бизон. Хвърли я на гишето и чиновникът изръмжа одобрително.
След като влезе в кабината, Джо отвори указателя и потърси номера на гробището. Съобщи го на телефонистката и не след дълго го свързаха със „Симпъл Шепърд“.
— На телефона е мистър Блис, гробището „Симпъл Шепърд“.
— Дошъл съм за да присъствам на погребалната служба на Глен Рунсайтър — рече Джо. — Закъснял ли съм? — попита малко разтревожено.
— Погребалната церемония на мистър Рунсайтър тече точно в този момент — отвърна мистър Блис. — Къде се намирате, сър? Желаете ли да изпратим кола, за да ви докара?
— На летището съм — обясни Джо.
— Трябваше да пристигнете по-рано — рече малко заядливо мистър Блис. — Съмнявам се, че ще успеете да хванете края на церемонията. Но мистър Рунсайтър ще остане в залата за поклонение до утре сутринта. Излезте навън и чакайте колата ни, мистър…
— Чип — добави Джо.
— Да, очакват ви. Няколко души от присъстващите ни предупредиха за вас. Както и за мистър Хамънд и … — той направи кратка пауза — мисис Райт. Те с вас ли са?
— Не — отвърна Джо. После окачи слушалката и се отпусна на полираната дървена пейка, близо до изхода, откъдето можеше да наблюдава приближаващите се коли.
Скоро ще се присъединя към останалите от групата, рече си с облекчение той. За щастие все още не са напуснали града.
— Хей, мистър, — повика го чиновникът, — не бихте ли дошли за малко?
— Какво има? — попита Джо и се надигна.
— Монетата, която ми дадохте — заговори чиновникът, като я разглеждаше в дланта си.
— Това е долар с изображение на бизон — рече Джо. — Какво не му е наред?