— Русия, — отговори Джо, — ще се бие на страната на американците.
С колко други неща ще трябва да привикнем, продължи мисълта си той. Медицината е страшно изостанала, всяко заболяване ще ни носи огромни рискове. Дори и пломбите сега са цяло събитие — все още работят с бормашини и новокаин3. Никой не е чувал за флоридни пасти за зъби, ще ги открият най-рано след двадесет години.
— На наша страна ли? — запелтечи Блис. — Комунистите? Това е невъзможно, те са сключили пакт с фашистите.
— Германия ще наруши пакта — поясни Джо. — През юни 1941 Хитлер ще нападне Съветския съюз.
— И ще ги изтрие от лицето на Земята, надявам се.
Джо се обърна и го погледна.
— Комунистите, — заговори Блис, — ето кое е най-страшната заплаха. А не германците. Вижте, например, отношението им към евреите. Знаете ли кой печели от всичко това? Всичките тези чифути, които се настаниха в нашата страна и си живеят от помощи. Вярно, може би нацистите попрекалиха в някои неща, но така или иначе, еврейският въпрос трябваше да бъде решен — не точно с помощта на концентрационни лагери, но нещо от този род. Тук в щатите си имаме подобни проблеми не само с евреите, но и с чернилките. Не е лошо да измислим някакво подобно решение и за едните и за другите.
— За първи път чувам термина „чернилка“ — промърмори Джо и осъзна колко чуждо и далечно му е това време. И колко много е забравил.
— Линдберг е прав, когато става дума за Германия — продължаваше мистър Блис. — Слушали ли сте речите му? Не това, което пишат във вестниците, а истинските… — той намали пред едно кръстовище. — Вземете сенаторите Борах и Най. Ако не бяха те, Рузвелт щеше да продава амуниции на англичаните и досега да сме се забъркали в тази война, която не е наша. Рузвелт е заинтересован да бъде премахнато ембаргото за продажба на оръжие, но това означава да се включим във войната. Американският народ няма да го подкрепи. Американският народ няма никакво намерение да участва във войната на Англия, а и в която и да е друга война — най-сетне светофарът даде зелено и колата продължи напред.
— Никак няма да ви харесат следващите пет години — отбеляза Джо.
— Защо? Всички жители на Айова мислят като мен. Знаете ли какъв е според мен вашият мистър Рунсайтър? От вашите думи, а и от това, което чух от другите, правя заключение, че вие сте професионални агитатори — той погледна надуто и храбро към Джо.
Джо не отговори, загледан в неизмазаните постройки край пътя, в старовремските автомобили — повечето черни — и се зачуди дали не е единственият от групата, останал в този странен период от историята на неговата страна. В Ню Йорк едва ли мислят по този начин, рече си той, но тук, това е библейският район, изолационисткият Среден Запад. Не бива да оставаме тук, трябва да се преместим на Източното крайбрежие или да поемем на Запад.
Но инстинктивно усещаше, че вече се е сблъскал с най-важния проблем. Знаем прекалено много, каза си той, за да останем в този отрязък от времето. Ако регресията беше продължила само двадесет, или тридесет години назад, нямаше да срещнем затруднения в психологическата адаптация, може би щеше да ни е малко скучно да гледаме първите полети на „Джемини“ и „Аполо“, но поне щяхме да се справим. Но в този период…
Тук все още слушат десет инчови плочи на 78 оборота. „Двете черни врани“. И Джо Пенер. Депресията не е отминала. В нашето време поддържаме колонии на Марс и луната, усъвършенстваме междузвездните полети, а тези хора не са в състояние да се преборят с пустинните области на Оклахома.
Никога няма да привикнем с мирогледа им, с техния морал, с политическата и социална среда. За тях ние сме професионални агитатори, по-страшни от нацистите, може би дори от Комунистическата партия. Ние сме най-опасните агитатори, които биха могли да се появят в този период. Блис е съвършено прав.
— От къде сте бе, хора? — попита го Блис. — Не сте от щатите, нали?
— Прав сте — отвърна Джо. — Ние сме от Северно Американската конфедерация — той извади от джоба си една монета с образа на Рунсайтър. — Заповядайте.
Блис погледна монетата, преглътна и се опули.
— Че това е… това е покойният! Това е мистър Рунсайтър! — той взе монетата и я разгледа. — Тук пише, че е от 1990 година!
— Да не я профукате наведнъж — посъветва го Джо.
Когато пристигнаха в района на гробището, церемонията вече беше приключила. На просторното стълбище на погребалната зала се беше подредила малка групичка и Джо веднага разпозна присъстващите. Ето ги най-сетне: Еди Дорн, Типи Джаксън, Йон Айлд, Франси Спениш, Тито Апостос, Дон Дени, Сами Мъндо, Фред Зафски и Пат. Моята жена, помисли си Джо, загледан в красивата й черна коса, изумителния цвят на очите й и могъщия контраст, който се излъчваше от нея.