— Не, — промърмори гласно той, докато слизаше от колата. — Тя вече не е моя жена, това беше в друго време.
Но си спомни, че бе запазила халката. Великолепният пръстен, с нефритен камък, който сама бе избрала… останал бе само той. Срещата с нея го разтърси дълбоко. За миг в него изплуваха спомени от този призрачен брачен живот, който беше изтрит. И който всъщност никога не е съществувал — ако се изключи халката. Стига да поиска, тя може да премахне и нея.
— Здравей, Джо Чип — произнесе Пат с хладен, почти подигравателен глас, а очите й го разглеждаха внимателно.
— Здрасти — отвърна той. Останалите също го поздравиха, но това сега нямаше значение. Пат му бе обърнала внимание.
— А къде е Ал Хамънд? — попита Дон Дени.
— Ал е мъртъв. Уенди Райт също.
— Знаем за Уенди — рече Пат. Все така спокойно.
— Не, не знаехме — възрази Дон Дени. — Предполагахме, но не бяхме сигурни. Аз не бях сигурен. Какво се случи с тях, Джо? От какво загинаха?
— От старост — отвърна Джо.
— Какво? — запита дрезгаво Тито Апостос. Другите се скупчиха около Джо.
— Джо, — заговори Пат, — помниш ли какво ни каза в Ню Йорк, малко преди да излезеш с Ал Хамънд…
— Помня — прекъсна я Джо.
— Спомена нещо за години — продължи Пат. — Каза, че било изминало твърде много време. Какво означава това?
— Мистър Чип, — взе думата Еди Дорн, — откакто пристигнахме тук, този град се е променил до неузнаваемост. Никой от нас не разбира какво става. И вие ли виждате това, което ние виждаме? — тя посочи с ръка погребалната зала, после улицата и останалите сгради.
— Стига, Чип — ядоса се Тито Апостос. — Не се измъквай, за Бога, всичко което искаме от тебе да ни кажеш как изглежда това място! Ето тази кола, например — той махна с ръка. — С която пристигна. Кажи ни какво виждаш, кажи ни с какво дойде.
Всички го гледаха с напрегнато очакване.
— Мистър Чип, — заека Сами Мъндо, — това е един доста стар модел автомобил, нали? — той се изкикоти. — На колко години е според вас?
— Шейсет и две — отвърна Джо след кратка пауза.
— Това прави 1930 година — обърна се Типи Джаксън към Дон Дени. — Съвсем близо до нашите предположения.
— Нашите предположения бяха за 1939 година — произнесе с равен глас Дон Дени като гледаше Джо. В гласа му не се долавяше никакво вълнение. Дори при тези обстоятелства.
— Аз намерих по-лесен начин — заговори Джо. — Погледнах във вестника, който беше пуснат в пощенската кутия на моя апартамент в Ню Йорк. Днес е 13 септември 1939. Французите си мислят, че са пробили отбранителната линия „Зигфрид“.
— Което всъщност, — промърмори Йон Айлд, — е само едно заблуждение.
— Да си призная, — рече Джо, — надявах се, че вие като група съществувате в по-късна реалност. Но виждам че греша.
— Щом казвате 1939, нека бъде 1939 — чу се пискливият глас на Фред Зафски. — Нищо не може да се направи, след като всички възприемаме реалността по един и същи начин.
— Млъквай, Зафски — сряза го Тито Апостос.
Джо Чип погледна към Пат.
— Ти какво мислиш за това?
Тя сви рамене.
— Не вдигай рамене — рече й той. — Отговаряй.
— Върнали сме се назад във времето — произнесе Пат.
— Без майтап — подхвърли Джо.
— И сега какво да правим? — продължи Пат. — Да се преместим напред, така ли?
— Никъде не сме се връщали — тросна се Джо. — Намираме се там, където сме били винаги. Но по някаква причина — или няколко причини — реалността е отстъпила, загубила е своята поддържаща структура и се е отдръпнала към по-ранни форми. От преди петдесет и три години. Но процесът на регресия може и да продължи. В този момент, повече ме интересува дали Рунсайтър ви се е явявал по някакъв начин.
— Рунсайтър, — заговори с тежък глас Дон Дени, — лежи в своя ковчег, вътре в погребалната зала и е мъртъв като скумрия. Това е единственото явление, на което сме присъствали досега и единственото, на което въобще ще присъстваме.
— А думата „Юбик“ говори ли ви нещо, мистър Чип? — запита го Франческа Спениш.
Трябваше да изминат няколко секунди, преди да схване какво го питат.
— Исусе Христе! — възкликна той. — Не можете ли да различите появата на…
— Франси бе споходена от странни сънища — прекъсна го Типи Джаксън. — Всъщност и преди ги е имала. Франси, разкажи му за съня с Юбик. Снощи го сънува — обърна се тя към Джо.
— Наричам го съня с Юбик, — обясни Франческа Спениш, — защото точно за това става дума. Вижте, мистър Чип, това не беше като нито един от досегашните ми сънища. Огромна ръка се спусна от небето, приличаше на ръката на Господа Бога. Невероятна по размери, като планина. В този момент осъзнавах колко важна е тя. Юмрукът беше стиснат и в него беше скрито нещо толкова велико и толкова ценно, че не само моят живот, но и животът на цялата планета зависеше от него. Зачаках юмрукът да се отвори и той се отвори. И тогава видях какво има вътре.