Ако вляза вътре, помисли си Джо, или ще се върна още по-назад във времето, или ще попадна в моето собствено време. Очевидно, това което ми е необходимо е тази по-ранна фаза — от преди 1939.
Той спря отпред, долавяйки почти осезателно приливите и отливите на двете фази, влечеше го ту напред, ту назад. Край него се блъскаха минувачи, но не го забелязваха — за тях не съществуваше нито аптеката на Арчър, нито арт-павилионът от 1992 година. Това го изненадваше най-много.
В мига, когато сградата се люшна към античната си фаза, Джо пристъпи напред и пресече прага. И попадна право в аптеката на Арчър.
В дясно се виждаше дълъг, покрит с мрамор тезгях. Зад него бяха наредени кутии със сивкав цвят, атмосферата вътре в магазина беше мрачна, не само поради недостига на светлина, а сякаш целта е била всички предмети да се слеят със сенките си и да станат незабележими за времето. Въздухът беше плътен, тежък и го дърпаше надолу, като с кука. Осцилациите бяха преустановени. Поне за него, след като беше влязъл. Питаше се дали е постъпил правилно, после се замисли, макар и твърде късно, за другата възможност. За вероятността да попадне в своето време. Да напусне този плъзгащ се назад свят, неспособен да съхрани стабилност дори само за малко — да го напусне и край. Късно е вече, каза си той. После закрачи из аптеката, разгледа витрините и накрая застана пред гишето за рецепти в дъното.
Посрещна го слабичък мъж, облечен в нещо подобно на униформа, с много блестящи копчета. Двамата се гледаха известно време, без някой да заговори. Единственият звук идваше от големия стенен часовник с латински цифри на кръглия циферблат, чието махало се клатеше неуморно напред-назад.
— Бих желал да получа един буркан с Юбик — рече Джо.
— От мехлема ли? — попита аптекарят. Устните му не се движеха в синхрон с думите, а ги изпреварваха значително.
— Това мехлем ли е? — учуди се Джо. — Мислех че е за вътрешна употреба.
Известно време аптекарят не отговаряше. Сякаш двамата бяха разделени от някакво течение, от голям интервал време. Накрая той отвори уста и раздвижи устни. Малко по-късно, до ушите на Джо стигнаха и думите.
— Юбик претърпя няколко промени в процеса на усъвършенстване от производителя му. Вие вероятно сте запознат със стария Юбик.
Аптекарят се завъртя встрани, но движенията му бяха насечени като на стоп-кадър, той направи няколко бавни, отмерени, танцови крачки, с естетически приятен, но емоционално разтърсващ ритъм.
— Напоследък срещаме все по-големи трудности в снабдяването с Юбик — продължи той, докато крачеше обратно, стиснал в ръка плоска тенекиена кутия, която остави на гишето пред Джо. — Този тук е под формата на пудра, към него се добавя горена смола, но нея ще трябва да си купите отделно. Не е кой знае колко скъпа, за разлика от пудрата. Ще ви искам четирийсет долара.
— А какво съдържа? — попита изстинал Джо.
— Тайна на производителя.
Джо взе кутията и я вдигна към светлината.
— Може ли да прочета етикета?
— Разбира се.
На бледата светлина, която се прецеждаше откъм улицата, той с мъка различи буквите изписани върху кутията. Текстът напомняше указанията в долния край на квитанцията и продължаваше точно от там, където изписаното с почерка на Рунсайтър внезапно бе секнало.
няма нищо общо с истината. Тя не е правила — повтарям — не е правила никакви опити да използва дарбата си след взрива на бомбата. Не се опита да помогне нито на Уенди, нито на Ал Хамънд и Еди Дорн. Тя те мами, Джо, и това ме кара да преосмисля цялата ситуация. Веднага щом стигна до някакъв извод ще ти го съобщя. А междувременно — отваряй си очите. Между другото — пудрата Юбик притежава универсални терапевтични качества, ако се използва според предписанията.
— Ще приемете ли чек? — попита Джо. — Не нося четирийсет долара в мен, а ужасно се нуждая от вашия Юбик. Въпрос е на живот и смърт — той посегна към вътрешния джоб за чековата книжка.
— Не сте от тук, нали? — рече аптекарят. — Познавам по акцента. Съжалявам, трябва да ви познавам, за да приема чек за подобна сума. Последните няколко седмици имахме цял куп неприятности с чекове на разни пришълци от други краища.