— Тогава кредитна карта?
— Какво е това „кредитна карта“? — учуди се аптекарят.
Джо остави кутията с Юбик, обърна се и без да каже нито дума повече, напусна аптеката. Пресече улицата в посока към хотела, но после се спря и погледна назад.
Видя само една порутена стара сграда със спуснати пердета на горните етажи и със залостени врати и прозорци отдолу, зад които прозираше непроницаем мрак. Без следа от живот.
Край, рече си Джо. Изпуснах и тази възможност да си купя Юбик. Дори и да бях намерил четирийсет долара на улицата. Все пак успях да прочета докрай предупреждението на Рунсайтър. Каквото и да означаваше то. А може и да не е вярно. Да е само неясна и объркана мисъл, породена в един умиращ ум. Майчице, въздъхна той. И все пак — ако е истина?
Минувачите наоколо бяха вдигнали глави към небето. Джо забеляза това и също погледна нагоре. Като прикри очи от слънцето, той откри, че в небето се носи самолет и оставя след себе си следи от дим, които оформяха букви. Заедно с останалите минувачи и той засрича изписаното послание.
НЕ УНИВАЙ, ДЖО!
Лесно е да се каже, помисли си той. А още по-лесно е да го напишеш в небето.
Прегърбен от тревога, чувстващ в себе си надигащ се от дълбините ужас, той пое бавно към хотел „Меремонт“.
Дон Дени го посрещна в покритото с безвкусен провинциален килим хотелско фоайе.
— Открихме я, — уведоми го той. — Всичко е свършило — за нея. Гледката е ужасна, направо ужасна. А сега го няма и Фред Зафски. Все си мислех, че е в другата кола, когато тръгнахме. Но изглежда е останал на гробището.
— Всичко става толкова бързо — промърмори Джо. Мислеше си дали този вечно близък и така недостижим Юбик, наистина би могъл да промени нещо. Никога няма да узнаем, помисли си Джо.
— Има ли тук нещо за пиене? — попита той. — Ами парите? Моите не стават за нищо.
— Гробищната управа поема всички разходи. По нареждане на Рунсайтър.
— И сметката в хотела ли? — стори му се странно. Как ли е било уредено? — Искам да погледнеш тази квитанция — рече той на Дон Дени. — Когато останем сами — Джо му подаде смачканата хартийка. — Прочетох и останалата част на съобщението, затова ме нямаше.
Дени плъзна поглед по надрасканото в квитанцията, после я прочете по-бавно. След това я подаде на Джо.
— Рунсайтър смята, че Пат Коунли ни лъже — произнесе той.
— Да — кимна Джо.
— Разбираш ли какво означава това? Че тя може да неутрализира всичко това. Всичко което ни сполетя, като се започне със смъртта на Рунсайтър.
— Може би означава и много повече — отбеляза Джо.
— Прав си — отвърна Дон Дени. — Да, абсолютно си прав — лицето му се беше изпънало, а очите му блестяха. Приличаше на нещастно, уплашено хлапе.
— Да си призная честно, хич не ми се мисли за това — заговори Джо. — Не ми харесва цялата тази работа. Положението става все по-лошо. Много по-лошо отколкото си мислех, че ще стане и отколкото предполагаше Ал Хамънд. Не че имахме някакви розови представи.
— И все пак, това е най-вероятното обяснение — каза Дени.
— Докато се случваше всичко — рече Джо, — непрестанно се опитвах да разбера смисъла. Сигурен бях, че ако успея да го направя…
Не, дори Ал не предполагаше тази възможност — замисли се той. И двамата пропуснахме. Имахме други проблеми.
— Не казвай на другите — предупреди го Дон Дени. — Може и да не е вярно, а дори и да е така, знанието няма да им помогне с нищо.
— Знанието за какво? — намеси се Пат Коунли. — И какво няма да им помогне? — тя застана пред тях и ги прониза с блестящите си, черни, мъдри и спокойни очи. Невероятно спокойни. — Жалко за Еди Дорн. А и за Фред Зафски — предполагам, че и той вече е поел по своя път. Май останахме съвсем малко, а? Чудя се, кой ли ще е следващият? — нищо не издаваше каквото и да е смущение или неспокойство в нея. Тя се владееше чудесно. — Типи лежи в стаята си. Не каза, че е уморена, но вероятно точно така се чувства. Не мислите ли?
— Да, така е — кимна след кратко мълчание Дон Дени.
— Ще позволиш ли и аз да хвърля един поглед на тази бележка? — Пат протегна ръка. — Моля?
Джо й подаде бележката. Настъпи часът, мислеше си той, всичко е събрано в този миг, в настоящето. В една единствена секунда.
— Откъде полицаят е знаел името ми? — попита Пат, вдигнала учудено вежди и ги огледа. — Тук пише и за мен.
Не позна почерка, помисли си Джо. Защото не познава толкова добре Рунсайтър. Колкото го познаваме ние.
— Това е Рунсайтър — каза той. — Ти го правиш, нали Пат? Ти, с твоята дарба. Всички ние сме тук заради теб.
— И ти ни убиваш — добави Дон Дени. — Един по един. Но защо? — той се обърна към Джо. — Каква причина може да има, за да го прави? Та тя дори не ни познава.