— Ще повикам доктор — повтори Дон Дени. — Пат, ти остани при него. Не го изпускай от очи. Веднага се връщам — той се надигна. Джо проследи замаяно как се отдалечава, фигурата му внезапно се смали, после изчезна. До него стоеше Патриша Коунли, но от това не се чувстваше по-малко самотен. Въпреки близостта й, неговата изолация бе станала абсолютна.
— Е, Джо — заговори тя. — Какво искаш? Какво бих могла да сторя за теб? Само ми кажи.
— Асансьорът — изхърка той.
— Искаш да те отведа при асансьора? С удоволствие.
Тя се изправи и той се помъчи да я последва. Струваше му се, че Пат върви страшно бързо, не го изчакваше, дори не поглеждаше назад — едва успяваше да я задържи в полезрението си. Въобразявам ли си, мислеше си той, или наистина се движи толкова бързо? Не, причината е в мен, аз вървя бавно, притиснат от гравитацията.
Светът наоколо беше придобил плътността на твърда материя. Възприемаше себе си по един единствен начин — като предмет, подложен на силите на гравитацията. Притежаващ само това качество, тази същност. И едно усещане. Инерцията.
— Не бързай толкова — рече той. Вече не я виждаше, беше се стопила отвъд полезрението му. Той се спря, неспособен да продължи и задиша тежко, лицето му беше плувнало в пот, а очите го смъдяха от солената влага. — Почакай.
Пат се появи отново. Наведе се над него и едва тогава различи чертите й. Все същото спокойно изражение. Пълната липса на интерес, по-скоро някакво научно любопитство.
— Искаш ли да ти изтрия потта? — попита го тя, като извади малка везана кърпичка. Усмихна се както преди малко.
— Само ме заведи при асансьора — той насили краката си да продължат напред. Една крачка. Втора. Вече можеше да различи вратата на асансьора, край нея се навъртаха неясни фигури. Над вратата висеше старомоден циферблат с огромна стрелка, която се местеше между четвъртия и третия етаж, слизайки все по-наляво.
— След минутка пристига — увери го Пат. Извади цигара от чантата си, запали и пусна няколко облачета. — Това е един ужасно стар асансьор — рече тя и скръсти спокойно ръце. — Знаеш ли какво си мисля? Кабината сигурно ще е от онези първите, с открита клетка. Това плаши ли те?
Стрелката падна под цифрата две и замря на единицата. Вратата се отвори.
Отсреща блестяха медните перила, зад тях — мрежа. Мъж в униформа бе приседнал на едно ниско столче и стискаше блестяща ръчка.
— Тръгваме нагоре — обяви той. — Отдръпнете се, моля.
— Качвам се — заяви Джо.
— Ама защо не? — попита Пат. — Да не те е страх, че ще се откъсне въжето? Това ли те плаши? Виждам, че си изплашен.
— Ал видя тази кабина — промълви Джо.
— Слушай, Джо — заговори Пат, — остава само още една възможност да се качиш горе — по стълбите. Но ти нямаш сили да се изкачваш. Особено в това състояние.
— Ще се кача по стълбите.
Той се извърна и ги затърси с поглед. Никъде не ги виждам, помисли си ужасен. Не мога да ги открия! Тежестта притискаше дробовете му, дишането ставаше все по-болезнено и мъчително, трябваше да се бори за всеки дъх. Може би наистина съм получил сърдечен удар. Не мога да се кача по стълбите в подобно състояние. Но по-силно от всякога беше желанието да остане сам. Затворен в празна стая, изтегнат на леглото, без свидетели, сред тишината. Прострял ръце встрани, без никаква необходимост да разговаря, дори да се помръдва. Никакви проблеми, никакви тревоги повече. И никой няма да знае къде е. А това, неизвестно защо, му се струваше крайно важно, искаше да бъде непознат и невидим за околните, да живее необезпокояван. Особено от Пат, да, тогава и тя няма да го вижда.
— Ето че стигнахме — рече тя. Хвана го за ръката и го побутна наляво. — Точно пред теб. Хвани се за перилата и можеш да затропкаш нагоре по стълбите. Виждаш ли? — тя изтича леко пред него с танцова стъпка, поклони се и застана на следващата площадка. — Можеш ли да го направиш?
— Не искам… — изхриптя Джо, — да идваш с мен.
— О, миличък — тя премигна с подигравателна покорност и черните й очи блеснаха. — Нима се опасяваш, че ще се възползвам от състоянието ти? И ще ти причиня болка?
— Не — поклати глава Джо. — Просто… искам… да остана… сам — той се вкопчи в перилата и изкачи първото стъпало. После спря и погледна нагоре, като се опитваше да различи горния край на стълбището. И да определи колко път го чака.
— Мистър Дени ме помоли да остана при теб. Мога да ти чета, или да ти подавам разни неща. И да те наглеждам.
Той изкачи още една стъпало.
— Сам — изхриптя Джо.