Ключалката щракна. Металното езиче се прибра навътре. Вратата се отвори и той полетя напред, с разперени ръце. Подът се издигна насреща му, мярнаха се шарките на килима, златисти и червени цветя, но с изтрити, износени от употреба цветове и миг преди да се удари, мина му през ума: Тази стая е ужасно стара. Когато са построили хотела, сигурно асансьорът е бил с отворена клетка. Значи видял съм истинския асансьор, първия, автентичния.
Полежа известно време и после се раздвижи, сякаш призован от външна сила. Изправи се на колене, опря длани в пода… и тогава забеляза ръцете си. Кожата беше пожълтяла и напукана като пергамент, като коричката на добре изпечена, но забравена във фурната пуйка. Покрита с изсъхнали плюски, тя не приличаше по нищо на човешка кожа, сякаш тялото му бе пропътувало милиони години назад във времето, използвайки същата тази кожа за платно.
Той отвори очи и напрегна поглед да различи леглото. От далечния прозорец се прецеждаше бледосива светлина. Мярна грозна маса със закривени крака. Сетне леглото, с медни топки на краката, хлътнало и изкривено, сякаш дългите години на употреба бяха прекършили желязната рамка, а лакът бе опадал от дървото.
Каквото и да е, искам да легна в него, помисли си Джо. Пое натам, с протегната ръка.
И изведнъж забеляза, че в креслото се е свила нечия фигура. Някакъв невидим наблюдател, който безшумно се изправи и се приближи насреща му.
Глен Рунсайтър.
— Не можех да ти помогна при изкачването на стълбите — рече Рунсайтър с напрегнато изражение. — Тя щеше да ме види. Да си призная, дори се боях, че може да дойде с теб в стаята и тогава щяхме да загазим, защото тя… — той млъкна, наведе се и вдигна с лекота тялото му, сякаш Джо бе загубил всякаква тежест. Като че ли материалът, от който бе изграден се бе изпарил напълно. — Ще говорим за това по-късно. Той го понесе, но не към леглото, а към креслото, в което бе седял до преди малко. — Ще издържиш ли още няколко секунди? Трябва да заключа вратата. В случай, че тя промени намеренията си.
— Да — рече Джо.
Рунсайтър пресече с три широки крачки стаята, хлопна вратата, заключи я и се върна при Джо. Дръпна едно чекмедже на масата и извади отвътре стъклено шишенце, с позлатена капачка, тръбичка и гумено балонче.
— Юбик — обяви тържествено Рунсайтър, разклати шишенцето, след това се изправи пред Джо и го насочи право към него. — Не бързай да ми благодариш — заговори той, докато пръскаше наляво-надясно, а въздухът сияеше, сякаш из него се носеха ослепителни късчета светлина — сякаш в порутената хотелска стая бе проникнала слънчевата енергия, в цялата си прелест. — По-добре ли се чувстваш? Би трябвало да действа мигновено, сигурно вече го усещаш — той огледа тревожно Джо.
14
Поставете храната си в найлонов плик и ще я съсипете. Ала възползвате ли се от специалната четирислойна опаковка Юбик ще се наслаждавате на свежест и аромат, а влагата ще остане навън. Наблюдавайте нашия малък експеримент.
— Имаш ли цигара? — попита Джо. Гласът му трепереше, но не от изтощение. Не и от студ. И двете усещания бяха изчезнали. Напрегнат съм, рече си Джо. Но вече не умирам. Юбик сложи край на процеса. Точно както беше обещал самият Рунсайтър, в онази телевизионна реклама. Щеше да се оправи много по-рано, ако беше успял да се снабди. Загубил бе доста време. За малко да се провали съвсем.
— Без филтър — каза Рунсайтър. — В този период още не са използвали филтрите за цигари — той му подаде пакет „Камел“. — Ще ти ти дам огънче.
— Съвсем свежа е — отбеляза Джо.
— Да, по дяволите. Божичко, та нали току що ги купих от павилиона за цигари във фоайето. Доста по-навътре сме отколкото предполагаш. Вкиснатата сметана, изсъхналите цигари — всичко това остана назад — той се ухили мрачно, а очите му блеснаха. — Навътре, не навън. Има разлика — Рунсайтър запали и за себе си цигара, пое дълбоко и се облегна назад с все така мрачно изражение. И уморено, реши Джо. Ала тази умора бе различна от неговата.
— Можеш ли да помогнеш и на останалите от групата? — попита го Джо.
— Разполагам само с едно шише Юбик. По-голямата част от него ще ми е нужна за теб — той махна отчаяно, а ръката му се сви в неволен гняв. — Способността ми да променям нещата тук е ограничена. Направих каквото можах. Опитвах се да се добера до теб — до всички вас — по всякакви начини, които ми хрумваха. С всички сили. Ала всички усилия бяха напразни. Почти напразни — той потъна в мълчание.
— Онзи надпис на стената в тоалетната — рече Джо. — Ти беше написал, че ние сме мъртви, а ти си бил жив.