— Не съм ти разказал всичко. В известен смисъл… — той млъкна, прехапал устни, после набра сили и продължи. — Това, което ти казах не е съвсем вярно. За разлика от вас, аз не съм свързан с този регресиращ свят. И ти си прав — аз зная твърде много. Така е, защото прониквам в него отвън, Джо.
— Твоите явления — промълви Джо.
— Да. Прониквам на различни места в света. В стратегически моменти. Като в онази квитанция, например. И като в аптеката…
— Не си записал онази телевизионна реклама — прекъсна го Джо. — Беше на живо.
Рунсайтър кимна неохотно.
— И каква е разликата, — зарита Джо, — между твоето и нашето положение?
— Искаш ли знаеш?
— Да — той се стегна, предчувствайки онова, което щеше да чуе.
— Аз не съм мъртъв, Джо. Надписът не лъжеше. Вие сте в охладителни камери, а аз… — Рунсайтър говореше с мъка, без да гледа към Джо. — Аз седя в залата за срещи на „Мораториума на любимите събратя“. По мое нареждане, вие сте свързани по между си, за да бъдете запазени като група. А аз съм отвън и се опитвам да се свържа с вас. Чрез моите явления, както ги нарече. Вече цяла седмица се мъча да ви пробудя за полуживот, но все не успявам. Сигналите ви един по един отслабват.
— Ами Пат Коунли? — попита Джо.
— Да и тя е с вас и също е свързана.
— А тези регресии — на нейния талант ли се дължат? Или са нормален процес при полуживота? — той зачака напрегнато отговора, усещайки че всичко зависи от него.
Рунсайтър подсмъркна, намръщи се, после рече дрезгаво:
— Нормален процес са. Ела също мина през него. Изпитват го всички, които се пробуждат в полуживота.
— Лъжеш — прекъсна го Джо. Чувстваше се като прободен с нож.
Рунсайтър втренчи поглед в него.
— За Бога, Джо, та аз ти спасих живота, вложих всички сили за да се добера до теб и да те пробудя за полуживот — иначе вече да си си отишъл. Ако не бях те чакал в тази стая, докато пълзеше към вратата, дявол да го вземе, досега да си изсъхнал като вейка. Аз съм твоят шеф — Глен Рунсайтър, правя всичко, каквото мога за да помогна не само на теб, но и на останалите членове от групата, аз съм единственият от реалния свят, който се свързва с вас — той не откъсваше изненадан поглед от Джо. Сякаш не можеше да проумее смисъла на случилото се. — Онова момиче, — продължи Рунсайтър, — Пат Коунли, щеше да те унищожи, също както премахна… — той млъкна.
— Както уби Уенди, Ал, Еди Дорн, Фред Зафски и може би Тито Апостос.
— Положението е доста сложно, Джо — произнесе с овладян глас Рунсайтър. — Сега не е време за прости отговори.
— Ти въобще не знаеш отговорите — упрекна го Джо. — Ето това е проблемът. Измисляш си ги за да обясниш присъствието си тук. Всички твои присъствия тук, които наричаш явления.
— Не ги наричам така, вие с Ал измислихте този термин. Не ми приписвай нещо, което…
— Не знаеш нищо повече от мен — рече Джо, — за това, което се е случило с нас и за причинителя му. Глен, не можеш да ми кажеш срещу кого се изправяме, защото нямаш и най-малка представа.
— Знам, че съм жив, — отвърна Рунсайтър, — знам, че седя тук, в залата за срещи на мораториума.
— А тялото ти в ковчега, тук в гробището? — попита Джо. — Него видя ли?
— Не, — рече Рунсайтър, — но това не е …
— Сгърчило се е — прекъсна го Джо. — Смалило се е също като телата на Ал, Еди и… като моето. Така че и теб те постигна същата участ — ни повече, ни по-малко.
— В случая с теб, използвах Юбик — заговори Рунсайтър, но отново потъна в мълчание, на лицето му се изписа странна и почти неразгадаема смесица от страх, прозрение и още нещо. — Аз донесох шишето с Юбик за теб — настоя той.
— Какво е Юбик? — попита Джо.
Рунсайтър не отговори.
— Значи и ти не знаеш — каза Джо. — Не знаеш какво е, нито как действа. Не знаеш дори откъде се е взел.
След продължителна, агонизираща пауза, Рунсайтър най-сетне произнесе:
— Прав си, Джо. Напълно си прав — той запали цигара с разтреперани пръсти. — Но исках да ти спася живота. Това поне е вярно. По дяволите, исках да спася всички ви — цигарата се изплъзна от пръстите му, тупна на пода и се изтъркаля. С видимо усилие Рунсайтър се наведе и я потърси. На лицето му се четеше тъга. Почти отчаяние.
— Ние сме вътре в играта, — рече Джо, — а ти си седиш отвън, в залата за срещи и не можеш да направиш нищо, за да сложиш край на историята.
— Вярно е — кимна Рунсайтър.
— Значи лежим в охладителни камери — примири се Джо. — Но има и още нещо. Нещо неестествено за пребиваващи в състояние на полуживот. Тук действат две сили, както пръв се досети Ал, едната ни помага, а другата търси начин да ни разруши. Ти работиш със силата, която е на наша страна. От нея си получил и твоя Юбик.