— Точно така си мислеше — потвърди Джо. — Защо не използваш шишето с Юбик?
— По дяволите, Джо, всички ще умрем. Знаеш го, и аз го знам — той свали очилата си, с позлатени рамки и потърка очи. — След като видях в какво състояние е Пат, побързах да навестя и останалите. Видях какво е станало с тях. С нас. Ето защо се забавих толкова много, преди да дойда. Накарах доктор Тейлър да ги прегледа. Не можех да повярвам, че за толкова кратко време са се стопили. Ускорението на процесите е направо ужасяващо. Само за последния час…
— Използвай Юбик — посъветва го Джо. — Или аз ще те напръскам с него.
Дени вдигна шишето, разклати го и го насочи към себе си.
— Добре — рече той. — Щом толкова настояваш. Пък и няма никаква причина да не го сторя. Това е краят, нали? Искам да кажа, всички са мъртви, останахме само двамата, а и до няколко часа въздействието на Юбик върху теб ще се изчерпа. Няма откъде да получиш още. И тогава ще остана само аз — той стисна решително балончето и около него се вдигна облак от блестящи като стомана микроскопични частички, които танцуваха чевръсто. Дон Дени изчезна, скрит под мъглавинята от разноцветни светлини.
Доктор Тейлър обърна глава, забравил за миг кръвното налягане на своя пациент. Пред очите им изпаренията започнаха да се кондензират, по килима заблестяха локвички, а стената зад Дени се покри с бледи петна.
Облакът, който го скриваше започна да се изпарява.
Човекът, който стоеше в средата на мокрото петно на килима не беше Дон Дени.
Вместо него там имаше момче в юношеска възраст, стройно, с необичайно черни очи, под дългия перчем. Облечено беше доста старомодно — бяла смачкана риза, джинси и кожени мокасини. Облекло от средата на века. Лицето му бе огряно от усмивка, но тази усмивка беше тъжна, наподобяваща по-скоро мъчителен гърч. Чертите на лицето му до една не си подхождаха: ушите му бяха прекалено големи, а очите — прекалено тесни. Дългата права коса си противоречеше с рунтавите вежди. Носът му беше твърде тънък, дълъг и остър. Дори брадичката не беше в хармония с останалата част на лицето — прорязана от дълбока рана, която очевидно проникваше чак до челюстта отдолу… Сякаш, помисли си Джо, когато е стигнал до нея, създателят е ударил с длетото, разгневен от лошия резултат. Ала материалът се е оказал прекалено твърд, момчето е останало невредимо и само белегът ще напомня за случилото се. А момчето продължава да живее напук на всичко, дори на този, който се опитал да го разруши. Надсмива се над него и над всичко.
— Кой си ти? — попита го Джо.
Пръстите на момчето се сгърчиха, тик който изглежда го предпазваше от заекване.
— Понякога се наричам Мат, а понякога Бил — произнесе то. — Но най-често съм Джори. Това е истинското ми име. Джори.
Той оголи сивкавите си зъби. Езикът му беше грапав.
След кратка пауза, Джо попита:
— А къде е Дени? Той не е стъпвал в тази стая, нали?
Мъртъв е, рече си Джо, като останалите.
— Изядох твоя Дени доста отдавна — заяви момчето на име Джори. — Още в началото, преди да дойдат тук от Ню Йорк. Първо изядох Уенди Райт. Дени беше вторият.
— Какво разбираш под това „изядох“ — попита Джо. В буквалния смисъл? — кожата му настръхна, тялото му се залюля от невидим, но могъщ полъх, сякаш искаше да побегне. Все пак успя да го прикрие.
— Направих това, което правя — рече Джори. — Трудно е да се обясни, но го върша от доста време и съм го правил на голям брой пребиваващи в полуживот. Изяждам живота им, или това, което е останало от него. Но тъй като по начало останалото у всеки е малко, налага се да се храня с големи количества хора. Преди оставях хората да поживеят известно време в полуживота, но сега се нахвърлям върху тях незабавно. Така трябва, ако искам да продължа съществуванието си. Приближи се до мен и като отворя уста ще чуеш гласовете им. Не на всички, само на последните, които изядох. Познаваш ги — той оголи зъби и втренчи поглед в Джо, очевидно в очакване на реакцията му. — Нищо ли няма да кажеш?
— Значи ти беше причината да започна да умирам долу във фоайето?
— Аз, а не Пат. Изядох я в коридора, пред вратата на асансьора, а после изядох и другите. Мислех, че си мъртъв — той завъртя бавно шишето с Юбик. — Ето това не мога да разбера. Какво има вътре и откъде го взима Рунсайтър? — той сбърчи вежди. — Не, в едно си прав, не Рунсайтър стои зад това. Той е навън. Източникът е някъде в нашето обкръжение. Така е, защото отвън не достига нищо друго, освен думи.