— Не виждам какво бих могъл да изгубя — отвърна Джо и натисна копчето на асансьора.
— Имам проблеми с асансьорите — извика отзад Джори. — Твърде сложни са. По-добре използвай стълбите.
Джо почака малко и се отказа. Както го беше посъветвал Джори, насочи се към стълбището, което преди малко бе изкачил с такова невероятно усилие.
Ето че срещнах една от двете сили, под чието въздействие се намирам, мислеше си Джо. Този който е рушал нас и светът около нас е бил Джори. Той унищожи всички, освен мен. Зад Джори не стои нищо, той е краят. Ще срещна ли и другата сила? Вероятно когато това стане, ще бъде твърде късно. Той отново огледа ръката си. Беше напълно заздравяла.
Когато слезе във фоайето, Джо се огледа внимателно. Наоколо бе пълно с хора, отгоре висеше познатият масивен полилей. Въпреки постоянния процес на регресия, Джори беше свършил добра работа. Подът отдолу изглеждаше съвсем реален.
Замисли се за опита, който притежаваше Джори. Вероятно го беше правил стотици пъти.
Приближи рецепцията и попита чиновника:
— Бихте ли ми препоръчали някой ресторант?
— Надолу по улицата — отвърна другият. — В дясно. Ресторант „Матадор“. Великолепно място, сър.
— Самотен съм — рече Джо, под въздействие на внезапно хрумване. — Тук, в хотела, можете ли да ми предложите нещо? Момичета?
— Не и в този хотел, сър — отвърна хладно чиновникът. — Това не е бардак.
— Значи съм попаднал в свестен, чистичък семеен хотел — отбеляза Джо.
— Това е и нашето мнение, сър.
— Само ви проверявах — увери го Джо. — Исках да се уверя, че хотелът е почтен.
Той излезе навън, спусна се по мраморните стъпала, прокрадна се през въртящата се врата и спря на паважа.
16
Няма по-вкусен, хрупкав, хранителен и ароматен деликатес от новите печени царевични пръчици Юбик. Пълна купа с Юбик е божествен дар за закуска! Не надхвърляйте препоръчваните количества по време на ядене.
Разнообразието на коли го впечатляваше. Присъстваха модели от най-различни времена. Фактът, че повечето от тях бяха черни беше по-скоро белег за автентичност, отколкото за някаква неспособност на Джори да поддържа картина с такава сложност.
Но откъде знаеше Джори всичко това?
Ето това е най-странното, мислеше си Джо, това детайлно познаване на 1939 година от страна на едно малко момче. Период от време, в който никой от нас не е живял. С изключение на Глен Рунсайтър.
Изведнъж Джо осъзна причината. Джори сам му беше признал истината — той не беше конструирал този свят, а някакво въображаемо отражение на техния собствен. Разпадането на формите към техните по-ранни състояния беше естествен процес, протичащ въпреки желанието му. Това бяха естествени атавизми, които изникваха успоредно с отслабващата сила на Джори. Нали сам се оплака, че е на изчерпване. Вероятно за пръв път създава толкова многообразен свят, населен с толкова много хора. Необичайно беше такова съобщество на голям брой обитатели на полуживота.
Положихме прекалено голяма тежест на раменете на Джори, осъзна Джо. И си платихме за това.
Край него премина едно очукано такси и Джо махна с ръка. Колата изскърца до тротоара.
Сега да видим на какво е способен Джори, реши Джо. И докъде се простират границите на този изкуствен свят. Той се обърна към шофьора:
— Искам да се поразходя из града, карайте без посока. Бих искал да разгледам колкото се може повече улици, да се радвам на хората, а като приключим с Де Моне, ще ме откарате в съседния град, за да огледам и него.
— Не обслужвам между градовете, мистър — рече шофьорът, докато му отваряше вратата. — Но с удоволствие ще ви разходя из Де Моне. Това е едно чудесно градче, сър. Не сте от нашия щат, нали?
— От Ню Йорк съм — отвърна Джо и влезе в колата.
Таксито се включи в движението.
— И какво мислят за войната в Ню Йорк? — поде разговор шофьорът. — Как смятате, дали и ние ще се включим? Рузвелт естествено цели точно това…
— Не ме интересува нито политиката, нито войната — прекъсна го Джо.
Продължиха да пътуват мълчаливо.
Джо разглеждаше улицата, сградите и минувачите и се чудеше как Джори успява да поддържа всичко това. Толкова много подробности. Все някъде трябваше да има край.
— Ей, шофьора, — подхвърли Джо, — тук, в Де Моне, нямате ли публичен дом?
— Не — отвърна другият.
Сигурно Джори е неспособен да го изгради, реши Джо. Твърде млад е. Или не одобрява идеята. Внезапно Джо почувства умора. Къде отивам? — запита се той. И защо? Да докажа на самия себе си, че думите на Джори са верни? Но аз вече го знам, нали видях как изчезна докторът. Видях как Дон Дени се превърна в Джори и това трябваше да ми е напълно достатъчно. С това, което правя сега само затруднявам допълнително Джори, а значи и усилвам апетита му. Безсмислено е. По-добре да се предам.