Без да губи време за размисъл, Джо изрови в едно от чекмеджетата договора — откакто го беше подписал се налагаше доста често да го преглежда. Така си и беше — таксата за вратата бе отбелязана като постоянна и задължителна вноска. А не като бакшиш.
— Виждаш, че не греша — отбеляза вратата. Звучеше тържествуващо.
Джо Чип измъкна една отверка и се зае систематично да отвърна болтовете на бравата.
— Ще те дам под съд — заяви вратата при първия болт.
— Досега не съм бил съден от врата. Мисля че ще го преживея някак.
На вратата се почука.
— Ей, Джо, приятелче, това съм аз, Дж. Дж. Ашууд. Водя я с мен. Отваряй.
— Пъхни една монета в процепа — викна му Джо. — Механизмът изглежда е заял от тази страна.
С металическо дрънчене в касата на вратата тупна една монета, пантите изскърцаха и от прага с блеснало лице гордо му се ухили Дж. Дж. Ашууд. Той протегна величествено ръка и побутна в апартамента момичето до него.
Не беше на повече от седемнадесет, стройна, с мургава кожа и големи черни очи. Майчице, помисли си той, колко е красива. Носеше платнена риза, джинси и тежки обувки, изцапани с нещо, наподобяващо истинска кал. Косата й бе привързана назад с червена панделка. Ръкавите на ризата бяха навити, разкривайки уверените й, тъмнокафяви ръце. В колана й, от изкуствена кожа, бяха затъкнати нож, портативен телефон и малък пакет с неприкосновен запас от храна и вода. На едната й ръка беше татуирано с едри букви „CAVEAT EMPTOR“. Зачуди се какво ли означава това.
— Ето я и Пат — каза Ашууд, обвил фамилиарно ръка около талията на девойката. — Фамилията й няма значение.
Нисичък и пухкав, като възголяма тухла, облечен в неизменното си вълнено пончо, оранжева филцова шапка, шарени ски чорапи и мокасини, той се приближи към Джо Чип, излъчващ самодоволство с всяка молекула на тялото си — открил бе нещо ценно и сега възнамеряваше да извлече колкото се може по-голяма полза от този факт. — Пат, пред теб е най-големият електрически специалист по изследване на екстрасенсните прояви.
Момичето кимна хладно на Джо Чип.
— Вие самият ли сте електрически? Или вашите изследвания?
— Както се случи — отвърна Джо. Усещаше по-ясно от всякога вонята на собствения си апартамент, излъчвана от безчислените, отдавна забравени боклуци. Не се съмняваше, че и Пат я усеща. — Седнете — покани я объркано той. — Ще ви направя по чашка оригинално кафе.
— Какъв лукс — рече Пат и приседна на масата, придръпвайки рефлексивно отрязъка от сутрешния вестник. — Нима можете да си позволите оригинално кафе, мистър Чип?
— Джо получава страшно много — намеси се Ашууд. — Фирмата едва ли би се справила без него — той протегна ръка и измъкна една цигара от лежащия на масата пакет.
— Върни я обратно — сопна се Джо. — На привършване съм с цигарите, а последните си пари дадох за кафето.
— Аз пък платих на вратата — възропта Ашууд. Той предложи пакета на момичето. — Джо само се преструва, не му обръщай внимание. Виж например как изглежда това място. Прави се на прекалено зает, нали всички гении са живели в бъркотия. Къде са ти приборите за изследване, Джо? Губим време.
— Доста странно сте облечена — рече Джо на момичето.
— Работя по поддръжката на подземните видеофонни линии в един кибуц на Топека — обясни тя. — В нашия кибуц само на жените е позволена да се занимават с физическа работа. Затова и се заселих там, а не в кибуца на Уичита Фолз — в очите й блесна гордост.
— Татуировката на ръката ви — на еврейски ли е?
— На латински — на лицето й се изписа изненада. — Никога не съм виждала по-мръсно жилище. Нямате ли чистачка?
— Така е с големите специалисти — нямат време за глупости — подвикна раздразнено Ашууд. — Слушай, Чип, родителите й работят при Рей Холис. Ако научат, че е тук, ще й направят фронтална лоботомия.
— Те знаят ли, че притежавате неутрализираща дарба — попита Джо момичето.
— Не — тя поклати глава. — Аз самата не знаех, докато не ми го съобщи един от вашите разузнавачи в кибуца. Може и да е вярно — тя сви рамене. — Той твърдеше, че разполагате с прибори, за да го докажете обективно.
— И как ще се почувствате, — запита я Джо, — ако се окаже, че наистина имате подобна дарба?
— Но аз не усещам нищо — възпротиви се Пат. — Нищо не умея да правя — не мога да премествам обекти, да превръщам камъни в хляб, да раждам без да зачена или да преустановявам болестните процеси у хората. Нито пък да чета мисли, да гледам в бъдещето — не мога нито едно от тези неща. Единственото, което умея, е да неутрализирам способностите на другите. И това ми се струва… безсмислено.