Минокичи поканил О-Юки да се отбие в дома му, за да си почине от пътя. След кратко свенливо колебание тя приела. Майка му я посрещнала сърдечно и я нагостила с топла вечеря. О-Юки се държала тъй мило, че старата жена веднага я харесала и я убедила да отложи пътуването си до Едо.
В крайна сметка О-Юки така и не заминала. Останала в къщата като „почтена снаха“.
О-Юки доказала, че е наистина отлична снаха и съпруга, и когато пет години по-късно старицата била на смъртно ложе, последните й думи били изпълнени с любов и признателност към жената на сина й. А О-Юки родила на Минокичи десет чудесни дечица — момчета и момичета, до едно с много красива кожа.
Селяните намирали О-Юки за удивително създание, защото тя била много по-различна от тях. Повечето селски жени остарявали рано, но и след като станала майка на десет деца, О-Юки изглеждала все тъй млада и свежа като в деня, когато за първи път дошла в селото.
Една вечер, когато децата вече спели, О-Юки шиела на светлината на книжния фенер. Минокичи я гледал и по едно време казал:
— Така, както седиш сега — с лице към светлината, ми напомняш за нещо странно, което преживях преди години — на осемнадесетгодишна възраст. Тогава видях жена, красива и бяла… Да, тя наистина много приличаше на теб.
Без да вдига очи от ръкоделието, О-Юки помолила:
— Разкажи ми за нея… Къде я видя?
И Минокичи й разказал за страшната нощ в колибата на лодкаря, за бялата жена, която се надвесила над него, усмихнала се и му зашепнала необикновени думи; разказал й за тихата смърт на Мосаку.
— Насън или наяве, тогава за пръв и последен път видях красива като теб жена. Тя, разбира се, не беше човешко същество и аз се изплаших от нея — много се изплаших. Но беше тъй ослепително бяла!… Вярно, така и не можах да разбера дали съм сънувал, или наистина съм видял Юки-онна — Снежната жена…
О-Юки захвърлила ръкоделието, скочила, наклонила се над седналия Минокичи и изкрещяла в лицето му:
— Това бях аз, аз! Юки! И тогава ти казах, че ще те убия, ако изтървеш и дума за случилото се… Ако не са децата, които спят ей там, щях веднага да те убия! Но гледай да се грижиш добре, много добре за тях, защото оплачат ли се някога от теб, ще си получиш заслуженото!
Тя крещяла, но гласът й ставал все по-слаб като шум на вятър. После се стопила, превърнала се в бял дим и изчезнала през комина…
Никой повече не я видял…