Децата привикват с всичко. Известно време баща ни ни липсваше, след това го забравихме. Мардоний винаги беше с нас — една връзка с миналото ни — и естествено вуйчо ни, комит Юлиан, често ни посещаваше. Обаятелен висш сановник, доста склонен към интриги, той ни държеше в течение на събитията по света. Той именно ни обясняваше как Констанций се стреми да стане единствен владетел на империята. През 340 г. настъпиха раздори между Констанс и Константин II. Започна гражданска война. При Аквилея Константин II бе нападнат из засада и убит. Констанс стана единствен господар на Запада. По това време един пълководец, на име Магненций, се обяви за август и прогони Констанс от Августодунум7 към Пиренеите, където го убиха през зимата на 350 г. На Запад царуваше хаос и докато Магненций се опитваше отчаяно да предотврати разпадането на заграбената империя, един пълководец на Дунава, на име Ветранио, се обяви за император.
Не може да се отрече, че Констанций имаше гений да води граждански войни. Знаеше кога да удари — и което е по-важно — кого да удари. Винаги печелеше. Често си мисля, че ако беше живял по-дълго, щеше да ме премахне по същия начин, по който премахна другите си роднини. Заплашен от двама узурпатори, Констанций започна военни действия през 350 г. Ветранио бе разбит веднага и — нещо нечувано в нашата история — бе пощаден. Разбира се, Магненций бе победен в битката при Мурса на 28 септември 352 година. Това бе един от съдбоносните моменти в нашата история. И до ден-днешен войската ни не се е съвзела от загубата на петдесет и четири хиляди елитни войници.
Едва ли е нужно да казвам, че не познавах нито един от тези узурпатори. Дори не си спомням да съм срещал братовчедите си Констанс и Константин II. Срещнах самия Констанций едва когато бях шестнадесетгодишен, една среща, която ще опиша подробно по-нататък.
Докато императорите крояха заговори и воюваха помежду си, аз учех при Мардоний. Той бе строг учител, но умееше да събуди интерес у мен. Аз го обичах, Гал го ненавиждаше; но кого ли не намразваше той рано или късно? Спомням си, че веднъж, когато исках да видя надбягванията с колесници, Мардоний ми каза: „Ако те интересуват игри, чети Омир. Нищо в живота не може да се сравни с това, което той е писал за игрите или за каквото и да било друго.“ Забрана, която може да вбеси едно дете, но все пак мъдра. И в действителност за пръв път отидох в театъра и в цирка едва като възрастен и тогава ходех само защото не исках да засегна други хора. Наистина бях донякъде малко педант и си останах педант!
Имам само един ясен спомен за владиката Евсебий. Един следобед той реши сам да ме запознае с живота на Назарянина. Часове наред седяхме в един страничен параклис на катедралата в Никомедия, докато той ме занимаваше. Бях отегчен. Владиката имаше дарбата да обяснява само общоизвестни неща и да отминава с мълчание всичко онова, което човек би искал да разбере. Той бе трудноподвижен, блед старец, говореше бавно и беше много лесно да следиш мисълта му. Загледах се от скука в сводестия таван, разделен на четири: всяка част, посветена на едно от годишните времена. Цветя и лози, птици и риби се преплитаха в тази извънредно изящна мозайка. Познавах я като дланта си, тъй като три пъти на ден се молех с Гал в този параклис и по време на тези уморителни молитви си въобразявах, че притежавам способността да се издигна право нагоре във въздуха и да проникна сред този свят, изпълнен с пауни, палми и лозници, блестящ от злато свят, където не се чува никакъв друг звук освен шуртенето на вода и птича песен и където естествено няма ни проповеди, ни молитви! Когато Никомедия пострада преди няколко години от земетръс, първият ми въпрос бе за катедралата: „Стои ли още?“ — „Да — отвърнаха ми, — но покривът се срути.“ И така, магическото ми убежище от детските години днес е в развалини.
Вероятно съм зяпал по тавана прекалено явно, защото владиката внезапно ме запита:
— Коя е най-важната от божиите заповеди?
— Не убивай! — отговорих аз, без да се замисля. И тогава бързо споменах съответните места от Новия завет (по-голямата част от него знаех наизуст), както и откъси в този смисъл, които си спомнях от Стария завет.
Владиката не очакваше такъв отговор. Все пак той кимна одобрително.
— Добре се позоваваш на Светото писание. Но защо считаш, че тази заповед е най-важна?