— Защото, ако тя се спазваше, баща ми щеше да бъде жив. — Самият аз се стреснах от бързината на отговора си.
Бледото лице на владиката стана пепеливо.
— Защо казваш това?
— Защото е вярно. Императорът е убил баща ми. Всички знаят това. И предполагам, че ще убие и мене, и Гал, когато ни дойде редът.
Трудно е да се спре дързостта, щом веднъж се появи.
— Императорът е свят човек — каза владиката остро. — Цял свят се възхищава от неговото благочестие, от войната, която води срещу ересите, от подкрепата му на правата вяра.
Това ме направи още по-дързък.
— Тогава, щом е такъв добър християнин, как е могъл да убие толкова много от собствените си роднини? В края на краищата нали пише в евангелието от Матея, а също и в евангелието от Лука…
— Глупаче такова! — разбесня се владиката. — Кой ти е разправял тези неща? Мардоний ли?
Имах достатъчно ум да защитя учителя си.
— Не, отче. Но хората говорят всичко пред нас. Сигурно си мислят, че не разбираме. Във всеки случай това е вярно, нали?
Владиката се бе овладял. Отговорът му бе бавен и суров.
— Единствено трябва да знаеш, че братовчед ти, императорът, е благочестив християнин и добър човек. И не забравяй, че животът ти зависи от него.
И като наказание за дързостта ми владиката ме накара да си разказвам уроците в продължение на четири часа. Но урокът, който научих, не беше този, който той искаше. Единствено разбрах, че Констанций е благочестив християнин и въпреки това е погубил хора от собствената си кръв. Щом може да бъде едновременно и благочестив християнин, и убиец, значи нещо не е наред с вярата му. Излишно е да казвам, че вече не виня вярата на Констанций заради престъпленията му, както и елинизмът не може да бъде упрекван заради моите недостатъци. Но такова грубо противоречие смущава едно дете и не се забравя лесно.
През 340 г. Евсебий стана владика на Константинопол. Вследствие на това Гал и аз живеехме ту в Никомедия, ту в столицата. Аз обаче предпочитах Константинопол.
Основан една година преди раждането ми, Константинопол няма минало. Само шумно настояще и бъдеше, ако се вярва на предсказателите. Константин нарочно избрал Византион за столица на Римската империя; той създал нов град на мястото на стария и го кръстил — с присъщата си скромност — на свое име. Както повечето деца в града, и аз обичах жизнеността му и атмосферата на нещо недовършено. Въздухът е винаги прашен и изпълнен с миризма на вар, улиците се огласяват от чукане и тракане. Тази суетня би трябвало да бъде неприятна, но в нея аз чувствувам нещо ободрително. Градът се изменя ежедневно. Почти всички места, които си спомням от младите си години, са се променили — нови сгради, нови улици, нови гледки. Наистина много по-интересно е да присъствуваш на началото на нещо велико, отколкото на края му.
Когато времето беше хубаво, Мардоний, Гал и аз се разхождахме из града „на лов за статуи“, както казвахме ние. Възпитателят ни страстно обичаше произведения на изкуството и ни влачеше от единия край на града до другия да ги търсим. Трябва да сме видели над десет хиляди бронзови и мраморни статуи, които Константин бе отвлякъл от целия свят, за да украси града си. Въпреки че човек не може да оправдае тези кражби (особено ограбването на гръцките храмове), в крайна сметка под и около аркадите по главната улица са събрани повече велики произведения на изкуството откъдето и да било другаде в света с изключение на Рим.
Една от нашите разходки ни доведе до една костница близо до хиподрума. Докато Мардоний се оправяше с картата на града и се опитваше да разбере кое къде трябва да бъде, Гал и аз хвърляхме късчета мрамор по една недовършена още постройка. По улиците на Константинопол винаги има в изобилие неща, които едно дете може да хвърля — парченца мрамор, трески, счупени керемиди. Строителите никога не разчистват, след като завършат.
— Ето тук — каза Мардоний, като гледаше картата — трябва да се намира Немезис8, прочутата статуя на Фидий, придобита от божествения Константин преди няколко години. Смята се, че това е оригиналът, макар някои да считат, че е копие, но копие от същия век, от пароски мрамор, следователно не е занаятчийско римско копие.
Внезапно вратите на костницата се отвориха и оттам изскочиха двама старци, преследвани от десетина монаси, въоръжени с тояги. Старците стигнаха до аркадата, където стояхме, когато монасите ги уловиха, събориха ги на земята и започнаха да ги бият, крещейки „еретици, еретици“.