— Но Слънцето все още съществува.
— Ако бъдем съвсем точни, Слънцето вече не съществува в този момент. — Мардоний стана. — То залезе и ние сме закъснели за вечеря.
Ето как осъзнах единния бог, Хелиос-Митра ме призова насън и аз буквално съзерцавах светлината му. Оттогава не бях вече сам. Слънцето беше моят закрилник.
През онези години аз се нуждаех от опора и утеха, тъй като непрекъснато бях под гнета на опасността, която ме заплашваше. Щяха ли да ме убият като баща ми? Често си представях как Констанций и аз се срещаме съвсем случайно на хълма в имението на баба ми. Във въображението си винаги виждах императора сам — строг, но добър. Разговаряме за литература. Той е възхитен от обширните ми познания. (Приятно ми беше да хвалят начетеността ми.) След това се сприятеляваме и накрая той ми позволява да прекарам живота си в имението на баба, тъй като погледът ми го е убедил, че не се стремя към светски блага, че нито желая трона му, нито търся отмъщение за смъртта на баща си. Безброй пъти в мисълта си му привеждах убедителни доводи и накрая той, просълзен, винаги изпълняваше желанието ми, защото не виждаше у мен никакво лукавство и чувствуваше, че съм искрен.
Странни същества са хората. По това време наистина бях искрен. Бях точно такъв, какъвто се описах. Не желаех власт; или поне така си мислех. Наистина си въобразявах, че искам да живея тих живот. А всъщност какво стана? Разбих Констанций и се възкачих на трона. Като знам това сега, и ако аз бях Констанций, а той онова мечтателно момче на хълма във Витиния, веднага щях да отнема живота на този млад философ. Но тогава никой не знаеше кой бях аз, нито какъв ще стана.
III
На единадесет години животът ми се измени рязко. Една сутрин през май се занимавах с Мардоний — рецитирах Хезиод и правех немалко грешки, — когато Гал влезе в стаята.
— Умря. Владиката умря. В черквата. Умря, така изведнъж.
Мардоний се прекръсти. Аз също се прекръстих. След миг при нас дойдоха духовници, чиновници, прислуга. Всички бяха смутени и разтревожени, защото смъртта на константинополския владика е изключително събитие и кой ще го наследи, е въпрос от значение за цялата империя. Ако императорът е галилеянин, той има решаващата дума при избора на нов владика. Но Констанций беше на хиляда мили от Константинопол, на персийската граница. Така че няколко седмици владика не бе избран и никой не знаеше какво да прави с Гал и мене. За щастие вуйчо ми комит Юлиан се намираше в града и в деня след погребението дойде да ни види.
— Той ще ни убие, нали?
Страхът правеше Гал безразсъден.
Усмивката на комит Юлиан не беше много убедителна.
— Разбира се, че няма. В края на краищата вие сте потомци на Константин Велики.
— И баща ми бе потомък на Константин Велики — рече мрачно Гал. — А също и другите.
— Но божественият август е ваш приятел.
— Тогава защо сме под стража? — рече Гал и посочи тайните агенти, които бяха пристигнали точно този ден. Когато Гал и аз се бяхме опитали да излезем, те учтиво ни казаха да останем вкъщи до „второ нареждане“.
— Те са тук да ви пазят.
— А кой ще ни пази от Констанций? — каза Гал, но по-тихо. Въпреки че беше избухлив, той нямаше намерение да се самоубива.
Комит Юлиан, изглежда, се смути.
— Това не е вярно, Гал, сега слушай ме внимателно: един от приближените на императора, негов много близък човек, ми съобщи, че Констанций мисли, че не може да има деца, защото… защото толкова много хора от семейството му бяха… защото толкова много… умряха.
— Да, но след като е извършил достатъчно убийства, за да бъде хвърлен направо в ада, защо ще спре сега? Какво ще загуби, ако премахне и нас?
— Но и нищо няма да спечели. В края на краищата вие сте деца.
Гал изсумтя. На шестнадесет години той имаше физиката на мъж, макар че по характер бе дете, жестоко и безсърдечно дете.
— Повярвайте ми, вие се намирате в безопасност — говореше ни ласкаво комит Юлиан. Той беше в отлично настроение, тъй като току-що бе назначен управител на Египет и като че ли мислеше повече за това, отколкото за съдбата на племенниците си. Все пак направи всичко, което можеше, за да ни успокои, и аз му бях благодарен за това. Той си тръгна, завършвайки с празните думи. — Няма от какво да се боите.
Щом той излезе, Гал нарочно разби чашата, от която бе пил. Гал изобщо намираше физическо облекчение, когато чупеше нещо; обаче разбиването на тази именно чаша имаше за него обредно значение.