Говорихме също така върху най-важния политически въпрос на империята — градските съвети на сенатите.
Където и да пътувам като император, навсякъде ме посрещат тълпи от заможни граждани, които ме молят да ги освободя от задължението да служат в градския им съвет. Най-високата чест, към която в миналото се стремяха богатите хора в провинцията, сега е непосилно бреме, защото градските съвети отговарят за събирането на данъците. Това значи, че при лоша реколта, когато народът не може да плати данъците си, членовете на местния съвет трябва да попълнят данъчния недостиг от собствените си джобове. Нищо чудно, че никой не иска да бъде член на градския съвет. Единствената друга възможност би била да се управлява направо посредством имперски декрети, а това е неудобно по очевидни причини. Страшна каша и никой император не е съумявал да реши въпроса. И аз не зная как да се справя. Както предшествениците си държа вдъхновяващи речи, уверявам, че е голяма чест да се управлява един град и че държавата би загинала без сътрудничеството на най-достойните й граждани. Но въпреки това тези граждани молят да бъдат освободени от обществена служба и аз не мога да ги упрекна. Разбира се, едно разрешение на въпроса е съветите да не се задължават да събират данъците. Но тогава държавните доходи биха намалели наполовина, а не можем да си позволим подобно нещо. Някой трябва да се грижи за събирането на данъците, а кой е по-подходящ за тази работа от градските първенци? Затова реших вместо коренно да преобразявам системата, да съживя съветите. Един начин за по-справедливо разпределение на отговорността е да не се допуша освобождаване от служба в съветите. При Констанций както свещениците галилеяни, така и военните бяха освободени от това задължение. Аз промених това положение, като увеличих броя на гражданите, които могат да бъдат избрани за градски съветници. Тази мярка не остана без последствия, но, струва ми се, след време общините ще закрепнат. Не ще и дума, положението наистина е сериозно, щом като в прочут град като Антиохия имотните граждани отказват да бъдат сенатори.
В Тарс, приятен град, разположен на едно езеро, свързано с морето чрез канал, прекарах доста време. Целсий събра интересна група от философи, за да се запознаят с мен, и имахме приятни разисквания. Съвременните жители на града са напълно достойни за предшествениците си, великите стоици отпреди шест века. Един следобед ходих да плувам в реката Сиднус, въпреки че Александър за малко не умрял, след като се окъпал в тази река. Макар Тарс да е в по-голямата си част галилеянски град (издигнати са безброй паметници на вероломния Павел, който е роден тук), жителите му ми се видяха благоразумни и простосърдечни хора. Почти се натъжих, когато дойде време да напусна града. Утешавах се само с мисълта, че след Тарс ще видя Антиохия, царицата на Изтока. И сега потръпвам, като си спомня колко бях развълнуван.
Пристигнах в Антиохия през последната седмица на юли. Беше горещ, влажен ден. Непосредствено пред града видях голяма тълпа от мъже и жени. Естествено помислих, че са дошли да ме посрещнат, и се приготвих да им държа благодарствено слово. Но те не ми обърнаха никакво внимание, изричаха някакви странни думи и размахваха зелени вейки.
Огледах се за вуйчо си Юлиан, но никъде не видях официални лица; само тълпата продължаваше да пее ритмично, че „нова звезда е изгряла на изток“. Най-после реших, че тези думи се отнасят до мен — човек свиква с какви ли не прекалени венцехваления. Но когато се опитах да им заговоря, те не ми обърнаха никакво внимание и продължиха да зяпат по небето. При Северната порта бях официално посрещнат от преторианския префект Салуций Секунд, от вуйчо ми и от сената. Щом свършихме с официалните поздрави, аз ги попитах каква е тази тълпа.
Вуйчо ми взе да се извинява. Пристигнал съм в Антиохия тъкмо на празника, с който се ознаменувала смъртта на Адонис, любовника на Афродита. Адонис е един от главните богове на Сирия и ние с Максим трябваше да знаем, че този ден е посветен на бога. Но грешката беше вече сторена и не можеше да се поправи. И така влязох в Антиохия сред викове, стенания и погребални песни, което съвсем развали първото ми впечатление от града. Красив град, но за съжаление обитаван от измет. Не, не съм справедлив. Чисто и просто схващанията ни са различни. Аз съм кучето, което преследва тяхната котка.