— Щом вашите хора са толкова предани на Назарянина, защо тогава целият град празнува смъртта на Адонис? Един от нашите богове?
Мелеций вдигна рамене.
— Трудно се отучват хората от стари обичаи — отвърна той.
— Същото важи и за една стара вяра.
— За тях това е само празненство, увеселение.
— И все пак нарушават закона на Назарянина: „Не трябва да имаш друг бог освен мен.“
— Августе, ние не извиняваме това, що вършат.
— Не мога да допусна, че е възможно галилеянин да почита и Адонис, и мъртвеца, когото наричате бог.
— Надявам се един ден да ги убедим да изоставят всички нечестиви празници.
— Освен, разбира се, ако преди това не успея да ги убедя да почитат единния бог.
— Многото езически богове ли?
— Всеки от тях представлява една страна на единния.
— Нашият бог е единният.
— Но не пише ли в книгата на юдеите, която вие считате за свещена, защото Назарянинът я е считал за свещена…
— Тя е свещена, августе.
— … не пише ли там, че всевишният бог на юдеите е ревнив бог…
— Така пише и той е такъв.
— А не е ли той също според собствените му думи бог само на евреите?
— Той е всеобхващащ…
— Не, владико. Той е бог именно на евреите, както Атина бе богинята на град Атина. Той не твърдеше, че е единственият бог, а само ревнив бог на едно маловажно племе. Е, щом култът му е ограничен, той по определение не може да бъде единственият бог, за когото, ще се съгласиш с мен, не могат да съществуват никакви ограничения, тъй като той се намира във всяко нещо и всички неща го съдържат в себе си.
По това време бях особено разпален, защото събирах материали за книгата си „Против галилеяните“, където, подобно на Порфирий, привеждах много доказателства срещу атеистите. Владиците, разбира се, са склонни да считат многобройните противоречия в светите им книги като признак на божествена тайнственост, а не като явно доказателство, че религията им е дело на простосмъртен, подходяща за роби и неуки жени.
До самия край на престоя си в Антиохия бях популярен ако не другаде, поне в съда. Хората често ръкопляскаха на решенията ми. Сега си давам сметка, че в някои отношения съм много суетен. Обичам да ми ръкопляскат. Разбира се, повечето хора са такива, с изключение може би на най-големите философи. Но струва ми се, че мога да правя разлика между истинско и лицемерно възхищение. Антиохийците обичат да вдигат шум и са много хитри ласкатели. Един ден реших да им покажа, че много добре знам колко струват. След като бях произнесъл дълго решение по едно особено трудно дело, всички в съдебната зала взеха бясно да ръкопляскат и мнозина извикаха: „Съвършено правосъдие!“ На което аз отговорих:
— Би трябвало много да се радвам, че хвалите справедливото ми решение. Но не се радвам. Защото зная — и това ме натъжава, — че макар да можете да ме хвалите, когато съм прав, нямате власт да ме порицаете, когато греша.
През първите дни след пристигането си в Антиохия не можех да правя нищо, което ми се искаше. Времето ми бе изцяло погълнато от административна работа и настаняването на двора. Едва през октомври можах да отида до предградието Дафне и да се помоля в храма на Аполон. Няколко пъти се канех да отида, но винаги се налагаше да остана в града по неотложна работа. Най-сетне определих ден и направих всички приготовления. Жертвоприношението трябваше да бъде извършено призори в храма на Зевс Филиос, който се намира в стария квартал на Антиохия. За изумление на антиохийците оповестих, че ще измина петте мили от Дафне пеша като обикновен поклонник.
На определения ден ме разбудиха, преди да се развидели. Придружен само от Максим и Орибазий (който мърмореше, че е трябвало да стане толкова рано), минах моста, който води за сирийския квартал. С мен имаше само ликтори, сякаш бях обикновен градски магистрат. Надявах се да мина незабелязан, но, разбира се, целият квартал знаеше, че призори императорът ще извърши жертвоприношение.
Влязохме в многолюдните тесни улици на сирийската част на града. Тук преди почти седемстотин години е била основана Антиохия от един от пълководците на Александър. Храмът на Зевс Филиос е един от малкото оцелели храмове от онова време. Той е малък и отвсякъде е обграден от един пазар, който с безбройните си покрити с чергила коли представлява твърде пъстра, макар и не много благочестива гледка. За щастие този храм никога не е бил напълно изоставян. Дори галилеяните го уважават, понеже е свързан с основаването на града.