Той продължи да говори, докато се овладях. Учтиво поблагодарих на този простак за положените от него усилия, казах една молитва и излязох навън, без да принеса в жертва гъската.
За мое щастие в двореца ме чакаше приятна изненада. Великият Либаний бе пристигнал от Антиохия. За пръв път се срещахме и трябва да призная, че бях развълнуван. Той е човек с благородна осанка, с посивяла брада и избледнели от перде очи — постепенно губи зрението си, но понеже е истински философ, не се оплаква. Вечерта разговаряхме надълго и докато бях в Сирия, всяка вечер имахме дълги разговори. С най-голямо задоволство го назначих за квестор, длъжност, която той много желаеше.
Либаний: Интересно колко грешат хората в спомените си. Никога не съм искал поста на квестор. Това, което действително поисках — по настояването на сената в Антиохия, — беше да ми даде право да представлявам града пред Държавния съвет. В миналото много пъти се бях занимавал с такава работа — да защищавам деянията (а често и злодеянията) на моите съграждани. Дори преди ужасния 22 октомври предчувствувах, че между императора и града ще има сериозни стълкновения, и тъй като обичта ми към Юлиан е равна на обичта към родния ми град — доколкото въобще може две неща да бъдат напълно еднакви, — смятах, че ще съумея да запазя мира между тях. Сенаторите, мои колеги, се съгласиха. И Юлиан се съгласи. Затова смея да кажа, че заслугата за спасяването на Антиохия от събития, които при всеки друг император можеха да бъдат кръвопролитни, отчасти бе и моя. Във всеки случай Юлиан ме направи квестор по свой собствен почин. Не съм искал тази служба, нито каквато и да било друга. В края на краищата общоизвестен факт е, че по-късно се отказах от титлата „преториански префект“. Никога не съм жадувал за титли или официални почести.
В отношенията си с Юлиан бях коренно противоположен на Максим. Не направих никакво усилие да спечеля благоволението му. Нито веднъж не поисках да ме приеме, освен когато се налагаше да му изложа становището на града. Юлиан не говори за първата ни среща, но аз ще я спомена, защото държането ми в самото начало определи естеството на личните ни отношения, които за жалост бяха толкова краткотрайни.
Когато Юлиан за пръв път дойде в Антиохия, трябва да призная, очаквах да бъда повикан веднага. Години наред си бяхме писали. В Никомедия той бе наредил да се стенографират лекциите ми. В прозата му явно личеше влиянието на моя стил — по-голям комплимент от този не можех да желая. Но минаха няколко седмици, без той да ме покани да го посетя. По-късно се извини: имал много грижи и неприятности и поради това не могъл да ме види. Напълно го разбрах. Все пак признавам, че бях като гордия баща, който повече от всичко друго иска да се порадва на успехите на даровития си син. Разбира се, видях го, когато държа реч в нашия сенат, но не се срещнахме, макар в речта си да ме нарече „най-ценния камък в короната на Изтока“. След това всички смятаха, че извънредно много ме цени, но все още не ме поканваше в двореца. Едва един ден късно през октомври получих покана да обядвам с него. Отговорих, че поради слабото си здраве никога не обядвам, което е и вярно: един обилен обед в голямата горещина на деня неизбежно причинява главоболие. Тогава той ме покани да го посетя в Дафне следващата седмица и аз приех.
Както ясно личи от Юлиановото съчинение, аз не съм го „гонил“; по-скоро той ме гонеше. Споменава за пердето на очите ми. Не си давах сметка, че толкова е личало. По онова време още виждах доста добре. Сега, разбира се, съм почти напълно сляп.
Бях очарован от Юлиан, както повечето хора. Той беше голям ласкател, но в ласкателствата му винаги имаше достатъчно здрав разум и те бяха по-скоро приятни, отколкото неприятни.
За нещастие той обичаше да разговаря по цели, нощи, а аз не можех да стоя до късно; ето защо винаги трябваше да издебна момента, когато си поема дъх, за да се извиня, че трябва да си ходя. Въпреки това намерихме време да разискваме подробно моите произведения и открих с голямо задоволство, че е запаметил много неща от тях. Също така разговаряхме за Ямблих и Платон.
Най-сетне направих подобаващо жертвоприношение на Аполон: хиляда бели птици. Това ми отне по-голямата част от деня. След това влязох в храма да се допитам до оракула. Зададох някои въпроси, които трябва да премълча, но жрицата не отговаряше. Мълча в продължение на почти цял час; сетне заговори с гласа на бога:
— Кости и мърша. Не могат да ме чуят. В свещения извор има кръв.