Северният вятър не е бил заплануван; разбира се, възможно е Христос да е пратил вятъра, за да затвърди славата си на пророк, но по-вероятно ми се вижда да е било чиста случайност. Възнамеряваха да се заловят със строежа през следващата пролет, но тогава беше вече твърде късно.
Следният ден беше 22 октомври. Косато се развидели, около хиляда галилеяни се събраха, за да преместят останките на покойния Бабилас от светилището, което Гал им бе построил. Всичко бе най-грижливо уредено. Зная това, защото на същия ден и аз се върнах в града и видях шествието.
Галилеяните — мъже и жени, — облечени в траур, благоговейно придружаваха каменното ковчеже, съдържащо останките на този злодей. Никой не ме погледна. Всички бяха свели очи надолу. Но пееха злокобни погребални песни, които явно се отнасяха за мен, и особено една: „Проклети да са онези, що боготворят ръкотворни образи, що се гордеят с идоли“. Като чух това, пришпорих коня си и препуснах край тях в галоп, последван от свитата си. Вдигнахме голям прах, от който гласовете на пеещите пресекнаха. Пристигнах в Антиохия в добро настроение.
На следващия ден научих какво бе станало през нощта. Пратиха вуйчо ми да ми съобщи новината. Всички останали бяха твърде много уплашени.
— Августе… — поде вуйчо ми с дрезгав от тревога глас. Направих му знак с ръка да седне, но той остана прав цял разтреперан.
Оставих писмото, което тъкмо бях зачел.
— Би трябвало да отидеш при Орибазий, вуйчо, да те прегледа. Имаш много болнав вид.
— Храмът на Аполон…
— Той има една билка, с която се лекуват персийците. Казва, че тя за една нощ прекъсва треската.
— … бе опожарен.
Изведнъж онемях. Както повечето хора, които говорят прекалено много, аз съм се научил да схващам думите на другите дори когато собственият ми глас ги заглушава.
— Опожарен? От галилеяните ли?
Вуйчо ми махна отчаяно с ръце.
— Не се знае. Пожарът започна точно преди полунощ. Целият храм е изгорял до основи.
— А статуята на Аполон?
— Разрушена е. Твърдят, че било чудо.
Запазих самообладание. Открил съм, че силният гняв (който при незначителни поводи често прави човека съвсем безразсъден) при важни случаи изостря сетивата.
— Кажи на владиката им да дойде при мен — рекох с равен, спокоен глас. Вуйчо ми се оттегли.
Седях дълго, загледан в просторната равнина. Слънцето клонеше на запад кървавочервено. Представих си картина на пълна тирания. Видях кръв да се лее по улиците на Антиохия, кръв по стените, по аркадите, по базиликите. Ще убивам, ще убивам, ще убивам! Ах, как се наслаждавах на това видение! Но този пристъп на лудост премина и си спомних, че освен меча имам на разположение и други оръжия.
Владиката Мелеций е майстор на изтънчената ирония в александрийски стил. За галилеянски духовник той учудва с необикновените си познания по гръцки и има особен дар за реторика. Но аз не му дадох възможност да си послужи с нея. Щом заговори, ударих по масата с разтворена длан. Ударът прозвуча като гръмотевица. Бях научил този фокус от един етруски жрец, който не само ми показа как да произвеждам оглушителен звук, като леко заоблям дланта си, но и как, като изпъна и стегна пръстите си, да разцепвам масивно дърво с гола ръка. Първия фокус можах да науча, но и досега не ми е стигала смелостта да опитам втория, макар че останах поразен, когато жрецът го направи без никаква магия. Мелеций ахна от уплаха.
— Опожарили сте един от най-светите храмове в света.
— Августе, повярвай ми, ние не…
— Не ме лъжи! Неслучайно нашият храм, който съществува от седем века, бе опожарен именно в деня, когато останките на твоя престъпен предшественик бяха пренесени от Дафне в Антиохия.
— Августе, нищо не знаех за станалото.
— А, това вече е друго. Отначало казваше „ние“ Сега казваш „аз“. Отлично. Вярвам ти. Иначе още днес щях да доставя на последователите ти нови-новенички кости, на които да се кланят.