По това време нито вярвах, нито не вярвах. Но все пак красноречивите доводи на Порфирий срещу Назарянина бяха залегнали в съзнанието ми. Всеки път, когато се опитвах да разисквам богословски въпроси е владиката Георгий, желанието ми да споря бързо минаваше, щом чуех разсъжденията му: „Самото понятие за троицата е тайнство. То може да се проумее само чрез вяра и дори тогава не може да се обхване напълно.“
Предпочитах Плотин, който четири пъти в разстояние на пет години достигнал до онова пълно осъзнаване на бога, което е крайната цел на всяка вяра. Въпреки мъдростта си Порфирий имал това просветление само веднъж, когато бил на шестдесет и осем години. Досега аз на два пъти имах такова преживяване и всеки ден се моля за още едно откровение.
Гал и аз нямахме нито приятели, нито съюзници. Като изключим упоритите му усилия да ме направи духовник, владиката не се занимаваше много с нас.
Всички останали се отнасяха към нас с плахо уважение: създавахме тревога у хората, напомняхме им за убийство — толкова бе явно, че сме белязани жертви.
Аз прекарвах времето си в четене, а рядко правех упражнения, при все че бях як по природа и имах жилести ръце. Гал винаги ме надминаваше във всички игри и състезания. Той бе по-висок от мен, прекрасно сложен, с лице на бог. Войниците, които ни пазеха, бяха луди за него и той безсрамно флиртуваше с тях. Щом поискаше, отиваха с него на лов; предполагам да е имал любовни истории с някои от тях, макар и двамата да бяхме увлечени доста време от една и съща жена. Тя бе двадесет и пет годишната съпруга на един чиновник, който ни беше като иконом. Най-напред тя прелъсти мене, след това Гал. Ненаситна бе. Мъжът и бе смирен човек; пък и нищо не можеше да направи. Щом ни видеше, започваше да се кикоти неудържимо. Беше пълен и нисък. Спомням си, че веднъж я запитах как може да го търпи да се докосва до нея.
— Надарен е — рече тя с хитра усмивка.
Още си спомням как блестеше черната й коса по голите мургави рамене. Никога преди това, нито по-късно не съм галил толкова гладка кожа. Предполагам, че се мажеше с разни масла, но ако се е мазала, сигурно го е правела майсторски, защото пръстите ми не оставаха мазни от благовонните масла, както често се случва, когато човек гали такива жени. Беше от Антиохия. Какво друго да кажа за нея? Любовта е единственото изкуство, което антиохийците считат сериозно занимание. Тя ме намираше привлекателен, но златокъдрият Гал я беше омагьосал. Той ми разказваше с гордост как „тя върши всичко и аз не се помръдвам“. Неговата пасивност беше смайваща. Всъщност никога не съм разбирал Гал. Не бях изненадан, когато по-късно той се превърна в звяр. Можеше да стане всякакъв, защото в основата си не беше нищо. И все пак, когато влезеше някъде, той привличаше всички погледи, защото физически бе очарователен. Мъже и жени еднакво се влюбваха в него и понеже той не се интересуваше от никого, у всяка жена се пораждаше желание да го накара да се влюби в нея. Така че Гал можеше да намери наслади, когато поискаше… без да се мърда!
Сирийката ни беше любовница в продължение на три години. И въпреки че сега съм неженен, често си мисля за нея, особено нощем. Къде ли е тя сега? Не смея да разпитвам. Вероятно е напълняла и се е състарила и сега живее в някой провинциален град и плаща на младежите да спят с нея. Но хиляда дни тя бе Афродита на моя Адонис.
IV
Изминаха пет години. Малко вести от външния свят достигаха до нас. Сапор, великият цар на Персия, заплашваше източните ни предели, докато германците проникваха в Галия. Толкова знаехме. Политиката беше забранена тема за разговор. Учех Омир и Хезиод, четях Плотин и Порфирий, ухажвах антиохийката; борех се с Гал, докато един ден го повалих и той се отказа вече да се бори с мен. Той беше страхлив, освен когато се разяреше; в такива случаи беше готов на всичко.
Щом можех да чета, не бях съвсем нещастен. Но все пак жадувах да видя повече от света извън Мацелум. Съвсем неестествено е за един младеж да израсне единствено сред роби и войници, никой от които не смее да се привърже към него. Гал и аз си правехме компания, но не бяхме братя в истинския смисъл на думата; при това бяхме от различни майки; приличахме на две потенциално враждебни животни, поставени в една клетка. И все пак бях пленен от красотата му и се удивлявах на енергията му. И аз винаги исках да върша това, което правеше Гал. Понякога той ми позволяваше, но по-често не, защото обичаше да ме измъчва. Особено му беше приятно да се скара с мен тъкмо преди да тръгнем на лов, за да може да ми кресне: „Добре, тогава оставаш вкъщи. Днес излизаме само мъже.“ Войниците се изсмиваха и аз се оттеглях, докато жизнерадостният Гал тръгваше на лов из тъмнозелените гори, съпроводен от лая на кучетата и звуците на ловджийските рогове. Но когато ми позволяваше да отида с него, аз просто изпадах във възторг.