Седнах на сгъваемия стол. Известно време и двамата мълчахме. Разбрах, че Либаний иска да ми каже нещо насаме и дадох знак на стражите да се отдръпнат в другия край на манежа.
Либаний беше необичайно развълнуван. За да го успокоя, му зададох въпрос из областта на философията. Той ми отговори и така постепенно си възвърна самообладанието. Все пак доста, време мина, преди да се осмели да каже:
— Августе, аз имам син. Петгодишно момче. Майка му… — Той спря смутен.
— Е робиня, така ли?
— Освободена робиня. По-рано ми беше робиня.
Забавна ми бе тази проява на жизненост у човек, за когото смятах, че отдавна е забравил за такива неща. Впрочем по времето, когато е преподавал в Константинопол, той си спечелил твърде лошо име. Ако се вярва на неговите завистливи съперници, имал доста истории с млади момичета от добри семейства (и с момчета също). Аз самият не зная дали да вярвам на тези слухове или не. Обикновено има известна истина в клюките, освен когато се отнасят до мен!
— Според закона това дете — казва се Кимон, — разбира се, не може да бъде мой наследник. Досега съм се грижил за него, но когато умра, той ще остане без нищо, едва ли не в положението на роб. Дори би могъл да бъде продаден като роб, ако никой не го покровителствува.
— Искаш да го призная за твой законен наследник?
— Да, августе. Законът, разбира се…
— … е съвсем категоричен. Подобно нещо е недопустимо. Но аз мога да заобиколя закона, като издам едикт. Направи едно изложение и аз сам ще го внеса в сената.
Той ми благодари развълнувано. Никога не бях виждал Либаний така затрогнат и това ми направи дълбоко впечатление. Той винаги си е бил истински философ — спокоен, ясен и открит, единствено проявява страст към света на идеите. Но сега той беше само баща и това ме трогна.
После заговорихме за предстоящия поход. Поканих го да дойде с мен, но той ми обясни, че здравето му е разклатено. Трябваше да се съглася, че за човек, чието зрение се влошава и който страда от остра подагра, военният поход би бил истинско мъчение.
— Но така бих искал, скъпи приятелю (сега той не беше вече поданик, който моли императора за услуга, а отново стана старият учител, който разговаря с ученика си), да премислиш още веднъж целесъобразността на тази военна авантюра.
— Да премисля наново? Няма друг избор. Ние сме във война.
— От години сме във война с Персия. Но войната не означава непременно нахлуване тази година.
— Предзнаменованията…
— Предзнаменованията не са добри. Чух за Сибилинските книги.
Нищо не остава в тайна. Ругаех наум и се питах кой ли е издал тайната. Изрично бях забранил на римските жреци да разправят какво пише в свещените книги.
— Аз дадох друго тълкуване на предсказанието. Освен това и Делос, и Делфи са благосклонни.
— Августе — той вече беше тържествен, — уверен съм, че ще победиш в Персия. Напълно вярвам в онова, което ти е предопределено да извършиш. Единствено моля да отложиш похода за догодина. Започнал си стотици реформи. Сега трябва да следиш да бъдат приложени на дело. Иначе, щом си обърнеш гърба, галилеяните ще премахнат всичко, което си създал. Не може да ги следиш от бойното поле, още по-малко от развалините на Ктесифон.
Разбира се, Либаний беше прав и аз непрестанно се тревожа, особена сега, какво става в мое отсъствие. Но струва ми се, че онова, което му казах, е вярно като завоевател на Персия ще внушавам още по-голям страх на галилеяните, в моята победа те ще видят подкрепата на провидението. Заради тази крайна цел си струва да изтърпя няколко месеца безредици в империята.
Либаний не беше убеден в думите ми, но не каза нищо повече по въпроса; заговорихме за други неща. Намирам, че е увлекателен събеседник, макар и до някъде многоречив, както са повечето големи ретори. Уверен съм, че и аз бих бил същият, само че в разговор не мога да се придържам към една тема дълго време. Непрестанно преминавам от един въпрос на друг, като очаквам слушателите ми да попълнят празнините. А често те остават непопълнени. Но когато човек говори с Либаний, няма празнини или недовършени изречения. Когато го слушам, струва ми се, че някой ми чете от много дълга книга, и то каква великолепна книга!
Тъй като пиша тези бележки не само за собствено удоволствие, но и за да останат в историята, би трябвало да изложа причините за войната с Персия. Едни от слабостите на повечето историци е да считат твърде много неща за общоизвестни. Смятат, че читателя знае онова, което те знаят, й затова пишат само за онова, което намират за по-интересно — подробности, изровени от архивите и чути от частни лица. Човек често остава незадоволен, когато чете история, защото вижда как авторът обикаля около обяснението на някое важно събитие и след това го отминава от страх, че може да доскучае на читателя. „Това е известно всекиму — си казва авторът — и аз няма защо да отегчавам читателите си (и себе си), като го описвам.“