Един септемврийски следобед владиката Георгий пристигна неочаквано в Мацелум. Не го бяхме виждали няколко месеца, защото — както се изрази дяконът — „нашият владика, изглежда, ще бъде поставен на патриаршеския престол на Александрия. Но никому нито дума за това (като че ли затворници като нас имаха с кого да споделят нещо). Владиката Атанасий стана патриарх единствено защото западният император Констанс настояваше. Но сега Констанций ще нареди Атанасий да бъде заточен отново и ако бъде заточен, ние отиваме в Александрия“. Самата мисъл хвърляше дякона във възторг.
Но владиката Георгий нищо не ни каза за черковните ежби, когато отидохме при него в главната зала на ловния дворец. Той носеше други по-важни известия. Бледото му лице бе потъмняло от възбуда, докато пръстите му прищракваха като остър съпровод на думите му.
— Божественият август ще ви посети след няколко дни. Той се връща от Антиохия. Отклонява се от пътя си само за да ви види двамата.
Бях прекадено уплашен, за да промълвя нещо. Гал обаче запита:
— Какво желае?
Владиката беше нетърпелив.
— Той е ваш братовчед. Ваш настойник. Ваш император. Желае да ви види. Какво друго може да желае? Да види какви хора сте станали. Да види докъде сте стигнали с образованието си. И сега именно особено ще се интересува от познанията по закон божи. Затова ще остана тук, докато пристигне. Той ще ви изпита за всичко, на което съм се мъчил да ви науча. А това значи, че трябва много да работиш, Гал. Препоръчвам ти да се заловиш здраво да учиш, тъй като цялото ти бъдеще зависи от впечатлението, което ще направиш.
„И твоето бъдеще зависи от това, отче“ — ми мина през ума, мъчейки се в уплахата си да въвлека в суровата съдба, която сигурно ни очакваше, всеки, когото можех.
Заловихме се сериозно да учим. Владиката ни занимаваше безмилостно часове наред. За щастие имам добра памет и мога да запомня — но невинаги да разбера — цяла страница от едно прочитане. Измежду уроците се мъчехме да разберем всичко възможно за настроението на Констанций. Добре ли е разположен към нас? Ще останем ли в Мацелум? Но владиката не ни каза нищо насърчително:
— Както винаги божественият август ще постъпи най-добре. Няма защо да се боите, ако сте верни и покорни.
Но естествено имаше от какво да се боим. По време на това чакане една цяла нощ не мигнах.
Императорският двор дойде в Мацелум един ден преди да пристигне Констанций. Някои от придворните бяха го придружавали още в Антиохия, но повечето дойдоха направо от Константинопол. Високопоставените сановници бяха настанени в двореца и в околните поля бяха издигнати стотина шатри за хилядата държавни чиновници, които и тук щяха да продължават работата си.
Пищното зрелище започна призори. Гал и аз застанахме в двора на двореца и гледахме захласнати като селяци. Никой от нас не бе виждал дотогава императорско шествие и сред общата възбуда и блясък през този мразовит есенен ден ние забравихме страха си.
Владиката Георгий стоеше на входа. Той носеше филон, обсипан с диаманти, и държеше в ръка сребърен владишки жезъл. Вляво и вдясно от него бе строен гарнизонът на Мацелум, за да отдаде почести на първите магистрати на Римската империя. Някои пристигаха на коне, други в носилки. Всеки бе придружен от свита войници, чиновници, евнуси, роби. Всички носеха разнообразни военни облекла, тъй като още от времето на Диоклециан дворът бе придобил военен вид — белег на постоянното положение на война, в което се намираше империята.
Скоро дворът се изпълни с чиновници, роби, коне и мулета. Единствено мястото пред самия вход оставаше свободно. След като слезеше от коня си, всеки сановник отиваше до входа, където владиката Георгий го поздравяваше с всичките му титли. Владиката добре знаеше протокола: знаеше точно кой какъв е и как трябва да се обърне към него — завидна дарба, тъй като днес съществуват стотици титли с най-тънки разлики и отсенки. На първо място идват тъй наречените clarissimi — двамата консули за годината, всички бивши консули, преторианските префекти, голям брой от сенаторите. След тях идват висшите дворцови сановници — spectabiles. После управителите, които имат титлата illustres. Но невинаги е лесно да знаеш кой какъв е, тъй като един високопоставен сановник, например квесторът (правният съветник на императора), е само illustris, докато управителят на някоя незначителна провинция може да бъде clarissimus. Също така забърква и титлата комит. По-рано комит беше просто почетна титла за всеки сановник или висш офицер, който пътува в свитата на императора. Но Константин със своя персийски усет за йерархия даваше тази титла като награда за големи заслуги. Така че много комити са clarissimi, докато други са обикновени spectabiles. Смайващо е колко иначе умни хора отдават значение на тези глупави титли. С часове съм седял сред възрастни хора, които не могат да говорят за друго освен кой каква титла има и защо не е достоен за нея. Но един мъдър император може силно да влияе на честолюбиви хора, като дава или отказва тези празни титли. Констанций беше много ловък в това отношение. Тъй като за съжаление ми е трудно да запомня кой какъв е, аз по примера на Платон се обръщам почти към всекиго с „драги приятелю“. Това възмущава знатните.