— Господарю, флотата пристигна!
Всички наскочихме като възбудени деца. Оставих Салуций да се оправя със сарацините. След това, последван от целия Императорски съвет, се отправих към пристанището. Докъдето се простираше погледът, се виждаха кораби.
50 б, 64 п 1403 т К. Луц.
Приск: С това свършват бележките му за този ден. Съкращенията означават, че имаше 50 бойни кораба, 64 понтонни лодки за мостове, 1403 товарни кораба с припаси, оръжие, леярни, обсадни машини. Комит Луцилиан командуваше флотата. Спомняш си, че той беше началникът на гарнизона в Сирмиум, когото Дагалайф плени посред нощ. Макар да беше смешна фигура, Юлиан го използуваше, защото имаше важни връзки със семействата, които владеят света. Въпреки че империята е обширна, тези, които я управляват, са малобройно и сплотено семейство. Всеки военачалник познава или е чувал за всички други военачалници. Помежду си разговарят само за такива неща: „Как е старият Марцел? Все още същата жена ли има? На нова служба ли е?“
Когато Юлиан и Императорският съвет пристигнаха, Луцилиан ги чакаше на брега. Той поздрави императора най-тържествено, като изпълни всички тънкости на церемониала, и официално му предаде флотата. Неочаквано Дагалайф попита:
— А къде ти е нощницата?
Всички се разсмяха освен Юлиан, който измърмори:
— Млъкни, Дагалайф!
Забелязах, че Йовиан, зетят на Луцилиан, се навъси. Закачката не му се видя смешна.
Три часа работих върху мемоарите си. Почти се зазорява. Прегракнах. Секретарите току-що си отидоха. Сега дращя тези разхвърлени бележки. Все още сме в Цирцезиум. Градът е голям, добре укрепен от Диоклециан. Разположен е на хълм, заграден от Ефрат и неговия приток Абора. Абора е традиционната граница между Рим и Персия. Цирцезиум е последната ни важна крепост. От днес нататък ще бъдем на вражеска територия.
Цяла нощ войската преминава реката. Мостоваците се оплакват, че реката е придошла от пролетните дъждове; но те винаги се оплакват от нещо. Засега мостът им се държи. Съгледвачи съобщават, че никъде не се вижда персийска войска. Сарацините ми донесоха, че Сапор бил изненадан от внезапното ни нападение. Очевидно той не ни е очаквал преди месец май — значи още не е събрал войските си. Всичко това е добре дошло за нас. Все пак не съм толкова енергичен и пълен с вяра, както би трябвало. Освен това получих дълго писмо от Салуст, който е в Лутеция. Добрите знамения не са му направили никакво впечатление. Моли ме да не нахлувам в Персия. И той подобно на Либаний ме съветва да остана в Константинопол и да приложа реформите, които съм замислил. Както винаги великолепно излага доводите си и това ме кара да се чувствувам потиснат.
Тази вечер отпратих всички освен Максим. Показах му писмото. Споменах, че Салуст рядко греши, когато се касае за политика, и затова би трябвало поне да обсъдим съветите му. Максим се съгласи. Той надълго хвали Салуст и аз се питах как съм добил впечатлението, че не са приятели. Почти час разисквахме доводите за и против нахлуването в Персия. Решихме, че трябва да продължим похода, макар Максим да изтъкна, че е имало много случаи, когато императори са събирали войски и въпреки това не са тръгвали на поход. Констанций правеше това всяка година, като смяташе, че самото струпване на войските сплашва неприятеля. Може би действително е така.
— Разбира се, Салуст не знае нещо, което на нас ни е известно — казах накрая аз, намеквайки за Кибела, която се бе явила на Максим.
— Има и нещо друго, което той не знае. — Максим впери в мен искрящите си очи, които бяха виждали толкова тайни и забранени неща. — Нещо, което дори и на теб не съм казвал.
Последва дълго мълчание. Познавах Максим достатъчно добре, за да не го карам да бърза. Чаках напрегнато. Чувах как кръвта пулсираше в ушите ми.
Максим стана. Жълтата му копринена мантия падаше на широки гънки. В трепкащата светлина на лампата огромната му сянка се очерта на платното. Усетих как над нас надвисва някаква велика сила, онзи хладен полъх, който вещае приближаването на божеството. За да пропъди демоните, Максим начерта около нас един кръг с жезъла си. След това заговори:
— Снощи, в най-потайна доба, призовах от глъбините на преизподнята самата Персефона, царицата на всички мъртви, и на сегашните мъртви, и на онези, които ще бъдат мъртви.
Светлината на лампата трепкаше. Сянката му играеше по стената и въпреки че нощта беше топла, аз треперех от студ.