Гласът на трибуна беше силен. Лицето му бе румено, а очите — какви други можеха да бъдат? — сини. Ние тъмнооките хора загубихме света и сега го владеят онези, с очи като лед. Той говореше с лек германски акцент.
— Но сега видяхте тези демони отблизо. Победихте ги на бойното поле. Толкова ли бяха свирепи? Толкова ли бяха грамадни? Толкова ли бяха страшни?
Войниците наоколо взеха да мърморят, че персийците са като всички хора. Трибунът беше отличен демагог. Погледнах Юлиан, който бе покрил лицето си с наметалото си, за да не го познаят. Той наблюдаваше трибуна с изострения интерес на артист или ретор, който иска да види как ще се прояви някой съперник.
— Не. Те са хора като нас. Но по-слаби. Погледнете! — Трибунът направи знак на един от офицерите си да се приближи. Той държеше нещо, което на пръв поглед приличаше на вързоп от дрипи. Беше убит персиец. Офицерът подхвърли трупа към трибуна, който го улови с голяма лекота. Войниците ахнаха, поразени от силата на тези двама мъже, които вдигаха човешки труп, сякаш бе кукла. С една ръка трибунът хвана и повдигна трупа за врата. Мъртвият персиец беше дребен и слаб, с тънки черни мустаци и страховито озъбен. Бяха свалили бронята му и той бе облечен само в окървавената си туника.
— Ето го! Персийският демон! От това ли се боите? — Със свободната си ръка трибунът разкъса туниката и показа на войниците едно слабо, почти детско тяло с тъмна сърповидна рана под гръдната кост, където бе минало копието.
Трибунът разтърси тялото, както ловджийско куче разтърсва заек.
— От това ли се боите?
Всички гръмогласно извикаха:
— Не!
След това шумно се изсмяха при вида на неокосменото, гладко тяло, толкова различно от нас. Трибунът презрително захвърли трупа на земята.
— Да не съм чувал повече някой да шепне нощем, че персийците били демони! Ние сме мъжете, които ще управляват тази земя!
Докато войниците надаваха одобрителни викове, трибунът слезе от скалата и се отправи към Юлиан. Поздрави го без ни най-малко смущение.
— Нужна беше такава реч, августе.
— Отлична реч, Валентиниане.
Защото, както навярно се сещаш, трибунът беше нашият бъдещ император.
— Искам всички мои началници да направят пред войниците си същата… демонстрация. Отлично.
Войниците в миг изчезнаха, както обикновено ставаше, щом разберяха, че императорът е сред тях.
Юлиан и Валентиниан размениха няколко думи за военните работи. После, тъкмо когато понечихме да отминем, Валентиниан направи знак на един млад кавалерийски офицер, който беше застанал наблизо и захласнато гледаше императора.
— Августе, разреши ми да ти представя моя брат Валент.
Често се питам какво ли щеше да си помисли Юлиан, ако знаеше, че след по-малко от година тези братя, синове на един въжар от Норикум, станал отпосле военен, ще бъдат императори — единият на Изтока, другият на Запада. Предполагам, че щеше да одобри Валентиниан, но Валент беше истинска напаст. И това, че и двамата бяха християни, едва ли щеше да му хареса. На нас също не ни хареса, нали? За малко не ми взеха главата по време на Валент. А Максим не можа да спаси своята.
След това Юлиан остави бъдещите си наследници и си тръгна, като никой от тях не знаеше какво крие бъдещето. Ако боговете съществуват, те сигурно са добросърдечни. Макар да има гадатели и светкавици, те не казват нищо за бъдещето ни. Ако ни казваха какво ни чака, не бихме могли да го понесем.
На следващия ден стигнахме едно място, където водите на Ефрат се изливат в цяла мрежа от напоителни канали. Някои от тях са отпреди хиляда години и ако не бяха те, Персия нямаше да е богатата страна, каквато е. Намериха се хора, които искаха да отклоним водите, та нивите да прегорят от слънцето, но Юлиан не допусна това, като изтъкна, че скоро войската ще живее от плодовете на същата тази земя. В началото на най-големия канал имаше висока кула, която отбелязваше извора на река Нахармалка (което на персийски ще рече Царска река). Тя се влива в река Тигър под Ктесифон. Тази река или канал беше особено бързоструйна вследствие на дъждовете. С голямо усилие построиха мостове върху ладии. Пехотата премина благополучно, но доста товарни животни се удавиха. Спомням си, че имаше опити от страна на персийски разузнавачи да безпокоят с нападенията си кавалерията, но нашите челни конници — сарацините, скоро ги прогониха.