Търпеливо отговарях на военачалниците си. Никого не убедих, но все пак всички се съгласиха с мен. Докато излизаха от палатката ми, Салуций ме отведе настрана. Усетих неприятната топлина на дъха му, когато ми прошепна на ухото една-единствена дума: „Бунт.“
— Кой?
Въпреки че и последният от военачалниците беше излязъл от палатката, той продължаваше да шепне:
— Християните.
— Виктор?
— Не зная, може би. Донесенията са доста смътни. Войниците пеят една песен, в която се казва, че скоро ще си бъдат по домовете, но ти не ще бъдеш с тях.
— Това е измяна!
— Самите думи звучат съвсем невинно. Който я е съчинил, е бил умен човек.
— Кой я пее? Галилеяните ли?
Салуций кимна.
— Два легиона — зианският и херкуланският. Досега малцина са замесени. Но ако изгориш флотата…
— Салуций, вярвай ми — хванах ръката му. — Зная неща, които не са ви известни.
— Както заповядаш, господарю. — Салуций се поклони и излезе от палатката.
Прекарах нощта сам; при мен бяха единствено глухонемият и Калист. Молих се. Изучавах похода на Александър в Персия. Преглеждах карти и четох история. Ако е такава волята на Хелиос, ще зимувам на границите на Индия. Никой римски император не е присъединявал толкова голяма територия към нашия свят.
Флотата гори. Запазихме дванадесет кораба, които могат да се използуват за строеж на понтонни мостове. Ще ги пренасяме на коли. Току-що заповядах на Аринтей да унищожи останките на персийските войски, които се укриват в околността. Наредих му също да запали околните ниви и да изколи добитъка. Когато навлезем във вътрешността, в течение на много месеци жителите на Ктесифон няма да могат да си доставят храна. Така ще спечелим доста време. Никакви вести от Прокопий.
Приск: Една гореща и ветровита сутрин флотата бе запалена. Пламъците бързо минаха от кораб на кораб, докато най-после и мътният Тигър сякаш пламна. Когато слънцето напече, очертанията на предметите се разкривиха от горещия въздух. Като че ли битието изчезваше, точно както предричат стоиците, в един последен, безкраен и очистителен пожар.
Наблюдавах горящите кораби заедно с Анатолий. За първи път в живота си едва не повярвах в Немезис, богинята на възмездието. Този път и войниците също усетиха, че императорът предизвикваше съдбата, хвърляйки ги заедно със себе си в пламтящата бездна на слънцето. Обикновено всяка заповед на Юлиан се изпълняваше незабавно и колкото по-чудновата биваше тя, толкова повече вярваха войниците в неговите способности. Но този ден той бе принуден лично да запали първия кораб. Никой не искаше да извърши това. Страх бе изписан по лицата на войниците, когато Юлиан принесе флотата в жертва на Хелиос.
— Ние не сме военачалници — рече колебливо Анатолий, който знаеше какво мисля. — Императорът е майстор във военното изкуство.
— И все пак може да сбърка. — Никой от нас не можеше да откъсне очи от огъня. Защо се вълнуваме така, когато гори нещо, създадено от човешка ръка? Спомних си Омировата картина на двете реки в подземното царство: едната на сътворението, другата на разрушението, които текат вечно, като ту едната, ту другата надделява. Хората толкова обичат да строят, колкото и да рушат; и това обяснява защо войната е така популярна.
Все още гледахме това горящо море, когато покрай нас премина група офицери на коне. Един от тях, Валентиниан, беше целият почервенял от яд и от жега. „Каква глупост, каква глупост!“ — ръмжеше той. Анатолий и аз се спогледахме тревожно. Дали няма да се разбунтуват офицерите? Нямаше още бунт, въпреки че трибуните бяха недоволни. Между другото никога няма да забравя онзи кратък миг, когато видях Валентиниан с лице, подуто от гняв; от такъв гняв няколко години по-късно той получи удар, както ругаеше едни германски пратеници.
Когато се стъмни, корабите бяха вече изгорели. В далечината се виждаше как персийците се трупаха по стените на Ктесифон да наблюдават тази изключителна гледка. Никога не ще узнаем как са изтълкували това събитие. Сигурно за тях е било съвсем непонятно как един римски император може да изгори собствената си флота. Аз самият едва можех да вярвам на очите си.