Вдигнахме стана си и сега се движим на югоизток към вътрешността. Страната е богата, има вода в изобилие. Войниците не са така загрижени, както преди. Виждате, че можем да преживеем и без реката.
Всичко върви добре. Невита: пази се. Виктор. Хр. Скоро? Как? Дните стават по-горещи. Може да започнем да пътуваме нощем.
Приск: Невита още веднъж предупреди Юлиан за християнски заговор. Този път Виктор направо бил замесен. Зная това. Яздех до Юлиан този следобед. Открито разисквахме предупреждението на Невита.
— Ако ме убият, кой ще заеме мястото ми? Не виждам никого освен Салуций, а той едва ли е благосклонен към тях.
— Виктор може да го заеме.
Юлиан се усмихна студено.
— Галите ще го съсекат. — Той се намръщи. — Невита ме предупреждава, че са поставили някого близо до мен да… да свърши делото им. Да не си ти? — Той се обърна към мене. Видях, че въпреки закачливия тон изразът на лицето му бе сериозен. Гледаше ме втренчено със заслепени от слънцето очи. А неговото лице като на всички нас беше загоряло, очите му бяха зачервени от пясъка и слънцето и клепачите му бяха гноясали. Беше отслабнал и ясно се виждаше как се опъват възлестите мускули на ръцете му, както стискаше юздите. Вече не беше младеж; дори не беше млад.
— Не, не съм аз. — Опитах се да измисля някаква шега, но нищо не ми идваше на ума.
— Няма да излезе император от теб — рече той шеговито. Отново стана истинският Юлиан. Продължавахме да яздим. Пред нас и зад нас безкрайна колона се извиваше през блесналата на слънцето равнина, чиито избуяли ниви обещаваха богата жътва.
Салуций, с глава, покрита с кърпа, се доближи до нас.
— Погледни! Ето класическия римски консул — закачи го Юлиан.
Въпреки всичката си интелигентност Салуций нямаше чувство за хумор. Той най-сериозно ни обясни защо не можел да носи шлем на слънцето — от жегата челото му се изприщвало. След това подаде на Юлиан писмо.
— От Константинополския сенат — рече той. — Поздравления за победата ти.
— Твърде рано — въздъхна Юлиан, като му върна писмото. Спомням си как слънцето освети ръката му и русите косми блеснаха на изгорялата кожа. Също така забелязах колко са големи ноктите му (откакто вече не ги гризеше както преди). Странно е с каква яснота си спомням формата на ръката му, зърната за миг преди много години; а съм забравил толкова действително важни неща!
Полунощ: огън. Окопи.
Приск: Същата нощ персийците запалиха реколтата. Мили наоколо всичко гореше: ниви, лозя, градини, села. Нощта стана светла като ден. Въпреки че Юлиан нареди да се изкопаят защитни ровове около нашия стан, доста палатки и няколко коли изгоряха.
Пожарите продължиха три дни и три нощи. Когато помисля за онези дни в Персия, винаги виждам тези пожари, усещам миризмата на пушек, спомням си страшния пек на блесналото слънце и пламналата околност. За щастие в стана имаше извори и можехме да се снабдяваме с достатъчно вода. Имахме също така храна за около седмица; но след това ни чакаше глад. Докъдето стигаше окото, всичко беше черна пустиня, нищо зелено не беше оцеляло.
Сега живеех в една палатка с Анатолий. Това означаваше, че бях по-близко до Юлиан и военачалниците. Обикновено се държах настрана, защото политиката винаги ме е отегчавала, но сега живо се интересувах от всичко, което ставаше. Всички се интересувахме — касаеше се за живота ни. Очевидно всеки от нас имаше някакъв план как да се спасим освен императора.
Сега войската беше разделена почти наравно на елинисти и християни, на европейци и азиатци, едните готови да следват Юлиан, другите — Виктор. Юлиан, разбира се, беше по-силен просто защото неговите привърженици бяха най-добрите войници. Но с всеки ден, прекаран в тази изгорена пустош, поддръжниците на Виктор ставаха все по-многобройни и настояваха императорът да предприеме нещо. А Юлиан изобщо с нищо не показваше какво възнамерява да прави. Ако не беше този дневник, изобщо нямаше да знаем какво е имал наум.
Призори персийска конница нападна обоза ни. Няколко персийци бяха убити, ние не дадохме жертви. Сигурно ще последват още такива нападения.
На обед се молих на Хелиос. Принесох в жертва един бял бик. Поличбите бяха неясни. Какво да се прави? На военния съвет следобед остро спречкване с Виктор. В палатката беше нетърпимо задушно. Никой не носеше броня. Военачалниците ми бяха седнали около мен на столчета. При краката ми седеше глухонемият. Той ме наблюдава с внимателния любещ поглед на вярно куче. По израза на очите ми разбира, че съм жаден, и ми донася вода.