Едва поздравих съвета и Виктор започна:
— Августе, трябва да се върнем през Асирия по пътя, по който дойдохме.
Аринтей незабавно се съгласи с него. Останалите чакаха да чуят какво ще кажа аз.
— Тази възможност винаги съществува. Разбира се, съществува такава възможност. — Възприех маниера на Мардоний — вбесяващо разумен, но все пак уклончив. — Но най-напред, комите, може би ще бъде добре да ни обясниш, първо — защо трябва да се връщаме и, второ — защо избираш този път.
Повече от всякога Виктор имаше вид на буен селски хлапак, който се опитва да се овладее пред учителя си.
— Първо, както е известно на императора, скоро ще останем без храна. Съгледвачите ми донасят, че на двадесет мили на юг и на изток има само пепелища. На север е пустинята. Остава ни единствено пътят на запад, откъдето дойдохме.
— Но забравяш ли, че ние самите опожарихме нивите около Ктесифон?
— Да, извършихме тази грешка, но…
Невита издаде заканителен звук като бик, който се готви да налети на врага си. Никой няма право да обвинява императора в грешка. Но аз дадох знак на Невита да мълчи. Опитах се да придам дружелюбна нотка на гласа си.
— Щом веднъж тази „грешка“ е сторена, какъв смисъл има да минем от една опустошена област в друга, също така опустошена област?
— Защото, августе, още има някои места, които не сме опустошили. Ще можем да се продоволствуваме по пътя. Може също да използуваме онези крепости, които завладяхме…
— И които изгорихме. Не, комите, тези крепости не могат да ни послужат и ти добре го знаеш. Затова пак ще попитам: защо препоръчваш да се върнем по пътя, по който дойдохме?
— Защото познаваме дози край. Все някак ще преживеем. Войниците ще бъдат по-уверени в себе си.
— Мога ли да кажа мнението си? — Ормизда беше престанал да се държи като велик цар и пак беше станал гръцки царедворец, а това беше лош знак. Войската не може да се върне нагоре по Ефрат, тъй като вече нямаме кораби и не можем да построим мостове.
— Може да използуваме корабите, които запазихме — рече Виктор. Този път му отговори Салуций:
— Дванадесет кораба не стигат, за да преминем река като Тигър. Щем не щем, принудени сме да останем на този бряг на реката. Ако си тръгнем обратно, трябва да следваме пътя през Кордуене.
— Не можем ли да се сдобием с кораби от персийците? — внезапно попита Дагалайф. — По речните пристанища трябва да има стотици кораби.
— Персийците ще ги изгорят, преди ние да турим ръка на тях — рече Ормизда.
— Проучих въпроса — започна Салуций с тон, сякаш се намира в Константинопол, седнал удобно на преторианското си кресло и заобиколен от писари, а не се поти от жега в задушната палатка с глава, увита в кърпа. — Изглежда, че корабите на персийците, доколкото ги имат, са твърде далеч. Ако имахме материал, бихме могли да построим нови.
Ормизда приключи въпроса:
— Дори да преминем Тигър, ще се натъкнем на същите трудности, които срещаме тук. Сапор е решил да ни изгони от страната си с глад, та ако ще и цяла Персия да опожари. Освен това в Месопотамия сега започва дъждовният сезон. Снеговете се топят в планината. Пътят, по който дойдохме от Ктесифон, сега е блато. Там гъмжи от насекоми, които причиняват треска. Но естествено ние ще минем, откъдето заповяда императорът.
— Всички ние ще изпълним заповедта му — рече Виктор, — но какъв е неговият план?
Погледнах ясните очи на моя враг и разбрах, че възнамерява да ме убие. Още от самото начало знаех това.
— Императорът възнамерява да обсъди всички възможности — отговорих спокойно аз, — преди да вземе решение. Той също така напомня на съвета, че нямаме известия от Прокопий. Освен това има слухове, че той е на път за тук. Ако пристигне, ще обсадим Ктесифон.
— А отде ще вземем храна? — обади се предизвикателно Виктор.
— Прокопий ще докара припаси. Освен това, движейки се насам, той ще отвори съобщителна линия в нашата провинция Кордуене. Тя е само на триста мили оттук. Ако дойде Прокопий, няма защо да се тревожим за продоволствие.