Приск: Макар че познавах Юлиан добре, не ми и минаваше през ум, че е бил толкова отчаян по това време. Изтощеният човек, който е надраскал тези редове в дневника, и веселият горд пълководец, с когото Максим и аз обикновено вечеряхме, са съвсем различни хора. Знаехме естествено, че е загрижен. Но той никога не е издавал пред нас този болезнен страх от покушение, за който говори в дневника си. Понякога казваше на шега, че ако следващият император бъде християнин, надявал се Виктор да бъде неговият наследник, защото вътре в една година милиони хора щели да се отрекат от християнството и да прегърнат елинската религия. Но само толкова. Говореше както винаги — бързо, с жар, до късно през нощта, четеше ни на глас от класиците, караше се с мен за смисъла на Платон и закачаше Максим за невежеството му в областта на литературата. Понеже великият магьосник винаги беше в толкова близка връзка с боговете, той рядко благоволяваше да прочете какво са писали онези, които само са се опитвали да отгатнат великите тайни — за него тези тайни бяха разкрити.
На 15 юни Юлиан даде заповед войската да тръгне на север в посока на Кордуене и Армения, следвайки река Тигър. Дори Ормизда разбра, че никога няма да стане велик цар на Персия.
Призори на 16 юни вдигнахме лагера. Юлиан ме повика да яздя до него. Докато, не прочетох дневника, не си давах сметка колко умело играеше ролята си. Този ден той беше жизненият, легендарен герой, с изрусели от слънцето коса и брада, изгорели ръце и крака, с ясно и безгрижно детско лице. Дори носът му вече не се белеше и главата му изглеждаше като изваяна от африканско дърво. Всички бяхме почернели с изключение на галите — те ставаха червени от палещото слънце и си оставаха така. Мнозина от тях получиха слънчев удар.
Както яздехме между опожарените хълмове, Юлиан изглеждаше необичайно бодър и весел.
— Доста нещо свършихме. Походът беше успешен, макар че не постигнах точно каквото исках.
— Защото Ормизда не стана велик цар ли?
— Да — отвърна той, без да даде повече обяснения.
Трибунът Валент ни прекъсна. Спомням си, че това бе вторият и последен път, когато го видях в Персия. Доста хубав човек беше, но доста нечистоплътен, дори за военен. Той беше особено смутен в присъствието на Юлиан.
— Августе, съгледвачите съобщават, че към нас идва войска от север.
Юлиан пришпори коня си и препусна в лек галоп надолу по пътя, за да излезе пред челната колона, която беше на около две мили. След половин час небето потъмня от облаци прах. Бързо се разнесе слух: идва Прокопий. Но Юлиан не искаше да рискува. Веднага спряхме и изградихме укрепен лагер с три реда щитове, наредени около нас. Така чакахме да видим дали ще се зададе войската на Прокопий или конницата на Сапор.
Бяхме на бойна нога цял ден. Обзаложих се с Анатолий на три жълтици, че това е войската на Сапор. Никой не спечели. „Войската“ се оказа стадо диви магарета.
Но същата нощ войската на Сапор действително се появи.
Войската на Сапор все още съществува. Персийският стан е на една миля от нас. Не мога да установя числеността на войската им, но явно не е така голяма както при Ктесифон. Войниците ни горят от нетърпение да влязат в бой. Едва ги задържах тази заран. По пладне персийската конница нападна една наша центурия. Махамей, един от пълководците, бе убит. Макар и ранен, брат му Мавър си проби път до мястото, където бе паднал Махамей, и донесе трупа обратно в лагера.
Днес жегата беше непоносима — по-страшна от всичко, което сме изтърпели досега. Макар че всички сме като замаяни от яростното слънце, дадох заповед за тръгване. Персийците най-напред отстъпиха, след това се прегрупираха и се опитаха да ни спрат. Изклахме ги. До вечерта неприятелят изчезна освен една малка чета сарацини, които ни дебнат, изчаквайки подходящия момент да нападнат обоза ни.
Пиша тези редове, седнал на столче под една финикова палма. Накъдето и да погледна, пред очите ми се мержелеят зелени кръгове. Хелиос ме ослепява. Въздухът е така нажежен, че изгаря дробовете ми. Потта ми се смесва с мастилото на хартията. Буквите трудно се разчитат. Досега имаме малко ранени и убити.
От два дни сме на стан при Хукумбра, имението на един персийски благородник, който за наше щастие не е изгорил житата си и овощните си градини. Водата и храната са в изобилие. Войниците са почти щастливи. Наредих им да вземат колкото могат повече храна, защото ще трябва да опожарим имението, преди да го напуснем. Няма да намерим толкова много храна, докато не стигнем до наша земя, тоест след двадесет дни.