Докато дворът се намираше в Мацелум, младшите офицери и по-низшите чиновници вечеряха в голямата зала на двореца, докато императорът и магистратите вечеряха в банкетната зала, която беше по-малка. Около един час преди вечеря всички се събираха в главната зала да поклюкарствуват. Това беше първият ни допир с дворцовия живот, който ме смайваше. Гал обаче се чувствуваше като риба във вода.
Една вечер той ме остави да го съпровождам, докато той заговаряше ту един, ту друг от тези високопоставени личности. Беше отличен политик. Сприятели се не само със знатните, но и със секретарите и по-дребните чиновници, които в действителност управляват страната. Беше хитър и проницателен. Аз, разбира се, толкова се смущавах, че не можех да кажа нищо.
В голямата зала Гал бързо се насочи към групата офицери, с които същия ден бе ходил на лов. Спомням си, че гледах на тези млади мъже с възхищение, защото се бяха сражавали в далечни места като Германия и Месопотамия и бяха убивали хора. Обикновено те бяха доста сдържани и мълчаливи, докато секретарите и писарите бяха безкрайно бъбриви и се стремяха да направят впечатление с тайните, които знаеха. Гал особено харесваше един млад трибун, офицер към тридесетте, на име Виктор. (Сега той е един от моите пълководци.) Виктор беше и все още е представителен мъж, говори добър гръцки, въпреки че произхожда от Северното Черноморие; подобно на повечето сармати, той е кривокрак и със светли очи.
— Ти си високоблагородният Юлиан, нали? — запита той, като се обърна към мене.
Гал високомерно ме представи. Аз се изчервих и не отговорих нищо.
— В личната стража на императора ли ще служиш? — попита Виктор.
Гал отговори вместо мене:
— Не, той ще става духовник.
Преди да успея да отрека това, Виктор рече съвсем сериозно:
— Не зная по-достойно занимание от това да служиш на Бога.
Смаян бях от искреността на тези думи. В тях нямаше никаква ирония.
Донякъде и Гал беше изненадан.
— Но то не е за мене — рече той най-сетне.
— Нито за мен, за съжаление. — Виктор ме погледна с дружелюбна усмивка и добави: — Трябва да се молиш за нас.
Гал промени темата на разговора. Докато той говореше с Виктор за лова, аз стоях до тях мълчаливо и вече почвах да се чувствувам като галилеянски монах. Монасите се наричат още и отшелници, което в действителност е погрешно наименование, тъй като никой от тях никога не се усамотява. Те са най-общителните хора на света, непрекъснато ядат, наливат се с вино и клюкарствуват. Повечето от тях се оттеглят от света, за да могат да водят лек живот.
— Наистина ли ще станеш духовник? — Въпросът беше зададен шепнешком. Обърнах се и видях един млад човек, изправен зад мен. Явно той бе стоял там доста време.
— Не — отвърнах аз и поклатих глава.
— Много добре. — Той се усмихна. Изпод сключените му вежди гледаха остри сиви очи, като че ли непрекъснато насочени към някой далечен предмет. Той бе облечен цивилно, което бе странно, защото в двореца всички младежи от добро семейство носят униформа.
— Кой си ти? — попитах аз.
— Орибазий от Пергам, лекар на божествения август. Но вашият братовчед не се нуждае от мене. Той е най-здравият човек, когото съм срещал.
— Радвам се да чуя това! — възкликнах аз с колкото може по-искрен глас; главата ми зависеше от такива отговори.
— Въпрос на диета — рече Орибазий с професионален тон. — Той е отличен пример на умерен живот. Почти не пие вино. Никога не преяжда. Ще живее вечно.
— Ще се моля да бъде така — казах аз и сърцето ми се сви. Какъв ли би бил моят живот, изживян под сянката на дълголетния, вечно мнителен Констанций?
— Но защо брат ти казва, че ще ставаш духовник?
— Защото чета книги. Това му се струва странно.
— Значи според него странните хора стават духовници?
Опитах се да сдържа усмивката си.
— Горе-долу. Но аз бих искал да бъда философ или ретор. Изглежда, че не ме бива за военен. Поне Гал казва така. Но в крайна сметка всичко зависи от волята на божествения август.