— Бързо извикай Максим и Мастара.
Когато дойдоха, казах им за звездата. Показах им точно къде беше паднала.
Мастара изтълкува поличбата така:
— Според книгата на Тагес, когато във време на война видиш да пада метеор, не трябва да почваш сражение, нито да предприемаш каквото и да било.
Обърнах се към Максим:
— Поне не беше моята звезда.
Максим ме успокои, но Мастара държеше на своето.
— Едно е ясно. Трябва да останеш на стан тук още един ден.
— Но вече съм разпоредил. Утре преминаваме Тигър.
— Ти ме попита за думите на Тагес, първожрецо, и аз ти ги казах.
Освободих Мастара. След това разказах съня на Максим. Той се смути.
— Сигурен ли си, че бе Геният на Рим?
— Видях го преди, когато ми заповяда да взема короната.
Максим се намръщи.
— Разбира се, може да е някой зъл дух. Те изобилствуват в тази проклета страна. Дори снощи, като си отивах оттук, ги усещах наоколо си. Подръпваха ми ту брадата, ту жезъла — изпитваха силата ми.
— Това не беше демон. Това беше Геният на Рим. И той ме напусна.
— Не говори така! След три седмици ще си бъдем, у дома. Ще събереш нова войска. Ще завършиш делото на Александър…
— Може би.
Неочаквано почувствувах, че Максим ми е омръзнал. Иска да ми помогне, но невинаги е прав. Нито той, нито аз сме богове. Макар че искаше да остане по-дълго, аз го отпратих. Преди да си тръгне, помоли ме да не вдигам лагера утре. Казах му, че трябва да тръгваме въпреки предзнаменованията.
Калист лъска бронята ми. Каза ми, че каишките на нагръдника ми са скъсани, но че ще ги даде на оръжейника утре заран да ги поправи. Глухонемият седи при краката ми и свири лидийска песен, древна и странна. В мелодията се долавя гласът на Дионис. Само като си помисля: това е песента на бога, макар че златният век е отминал и свещените горички са пусти.
Цял час се разхождах между палатките, без войниците да ме забележат. Войската ми дава сили, тя е животът ми, сред войниците се чувствувам в стихията си. Това е последната ирония на съдбата. Аз, който исках да живея в Атина и да изучавам философия, прекарах осем години като пълководец. Такава е човешката съдба.
Застанах за малко пред палатката на Анатолий. През отвора видях Приск и Анатолий да играят на дама. За малко не ги заговорих. Но след това си помислих, че едва ли съм много приятна компания тази вечер. Застанах пред палатката си и наблюдавах небето. Звездата ми светеше съвсем ярко. Ако не беше сънят, който ме тревожи, щях да бъда доволен. Без да получим подкрепления, извършихме всичко, което бе по силите ни. Но какво да правя с Виктор и галилеяните? Невита ме предупреждава, че ме грози опасност. Но какво могат да ми направят? Ако ме убият открито, галите и франките ще изколят веднага азиатците. Ако пък тайно… Но когато император умре неочаквано на млади години, причината не може да остане скрита. Не, още не смеят да ме убият. Странно, както си лежа на леглото върху лъвската кожа, си спомням нещо, което Мардоний разправяше, на мене и Гал…
Приск: С това дневникът свършва, прекъснат от съня, а после от смъртта.
XXIII
Приск: На следната заран Юлиан издаде заповед да се отправим на запад към Тигър. Намирахме се в гола суха местност — само пясък и камъни. Бавно движещата се колона вдигаше облаци от бял, задушлив прах. Наближавахме редица ниски хълмове, където ни чакаха персийците, прилични на скорпиони сред скалите.
Юлиан вървеше отпред. Не носеше броня. Слугата му още не беше поправил каишките.
— Няма значение — рече той. Както всички ние и той бе плувнал в пот, макар че едва се зазоряваше. Мухи кацаха навсякъде, дори по очите и устните ни. Повечето от нас страдаха от дизентерия. Но въпреки жегата и трудностите Юлиан беше в най-добро разположение на духа. Поне си беше намерил благоприятно тълкуване на съня.