— Няма съмнение, че Геният на Рим ме напусна. Това не може да се оспорва. Но той излезе през входа на палатката, който гледа на запад. Това означава, че походът ни е свършен и ние трябва да се върнем у дома.
— Но ти каза, че лицето му било тъжно.
— И на мен ми става тъжно, когато си помисля какво можехме да постигнем тук. Въпреки това…
Както говорехме, от време на време при него идваха пратеници. Персийците били забелязани в долината пред нас. Схватки по левия фланг. Комит Виктор се бои, че ще последва нападение.
— Няма да има нападение — рече Юлиан. — Няма вече да влязат в бой с нас; ще ни безпокоят, но нищо повече. — Той бързо се разпореди: левият фланг да се подсили, сарацините да идат отзад, да успокоят комит Виктор. Неочаквано пристигна пратеник от Аринтей: персийската конница напада ариергарда. Юлиан веднага обърна коня си и препусна назад, последван от Калист.
Около половин час след като Юлиан ни остави, челната колона беше обстреляна от персийски стрелци, скрити между скалите вдясно от пътя. Невита построи войниците в боен ред, аз бързо се оттеглих в центъра при „нестроевите“. При обоза заварих Максим да си сресва брадата — не знаеше, че сме нападнати. Когато му разказах какво става, ни най-малко не се разтревожи.
— Няма да има повече битки — рече той, повтаряйки думите на Юлиан, — само дребни схватки. Няма от какво да се боим.
Но Анатолий се сепна, като чу новините.
— Трябва да отида при тертианците. Те разчитат на мен.
И това смешно пълничко човече, което единствено се държеше на коня си поради тежестта на бронята и оръжието си, потегли напред. Би трябвало да отбележа, че когато, пътуваш с главните сили на войската, а ариергардът се намира на десет мили зад челната колона, може да се завърже голямо сражение и ти да не чуеш нищо. Максим и аз се разположихме удобно между колите, като че ли не бяхме на бойното поле в Персия, а мирно пътувахме от Сирмиум за Атина.
Ето какво се случило с Юлиан. Както препускал към ариергарда, той бил спрян от втори вестоносец, който му съобщил, че и авангардът ни е нападнат. Юлиан се върнал към челната колона. Бил изминал половин миля, когато персийците нападнали главните сили. Слонове, конница и стрелци връхлетели така неочаквано и стремително от хълма, че левият ни фланг се огънал. Юлиан веднага влязъл в боя, защитен само от щита си. Той увлякъл войниците след себе си, които се нахвърлили върху персийците. С брадви и мечове започнали да секат хоботите и краката на слоновете.
Персийците побягнали. Юлиан препуснал след тях, като дал знак на личната си стража да го последва. Изведнъж той и Калист се озовали сред безредно отстъпващите персийци. За съвсем кратко време и двамата изчезнали от погледа. Най-сетне, когато и последните персийци се пръснали, Юлиан се показал наново. Той се върнал при личната си стража и войниците, виждайки с облекчение, че е останал невредим, го посрещнали с възторжени викове. Чак когато дошъл съвсем близо, те забелязали, че от дясната му страна под ребрата стърчало копие.
— Дребна работа — казал Юлиан. Но когато се опитал да го измъкне, той изохкал, защото острието било наточено като бръснач и порязало пръстите му. Разказаха ми, че след това останал за миг неподвижен, вперил поглед право пред себе си. После изведнъж плиснал шепа от собствената си кръв срещу слънцето.
— Дребна работа — отново казал той и паднал по очи.
Отнесли го на носилка до палатката му. По негово настояване бил напълно покрит с наметалото на един конник, за да не се разбере, че императорът е ранен.
Когато видях носилката да идва към палатката, през главата ми мина нелепа мисъл: „Убили са елен и сега го носят за вечеря.“
Когато разбрах, че на носилката лежи Юлиан, сякаш нещо тежко ме удари в гърдите. Погледнах Максим. Той също беше като зашеметен. Заедно последвахме носилката в палатката. Юлиан вече беше в съзнание.
— От това може да се извлече поука — пошепна той, докато Максим се навеждаше над него, сякаш искаше да чуе думите на оракул.
— Да, Юлиане — прошепна Максим с молитвен шепот.
— Винаги по време на война носи броня. — Юлиан слабо ни се усмихна. После се обърна към Калист. — Поправена ли е бронята ми?
— Да, господарю — отговори Калист и зарида.
Междувременно лекарите бяха разрязали туниката му. Желязното острие на копието беше навлязло точно под гръдния кош и бе разкъсало долната част на черния дроб. По бялата кожа почти нямаше кръв. Юлиан погледна към раната с гримаса, подобно на скулптор, който е забелязал някакъв недостатък в изваяната от него статуя.