— Само ръката ме боли — каза той. След това се обърна към Салуций, който бе дошъл при нас: — Как върви сражението?
— Прогонихме ги.
— Добре. Но все пак би трябвало да се покажа пред легионите. Войниците трябва да видят, че съм жив. — Макар че лекарите се опитаха да го задържат, той седна. — Няма нищо. Не чувствувам болка. Раната не е дълбока. Калисте, дай ми бронята. — Той се обърна към лекаря: — Ако не можеш да извадиш острието, поне отрежи края му, за да мога да го скрия под наметалото.
Юлиан свали краката си от леглото; от раната му бликна кръв и той припадна. Мен едва не ми прилоша. Лекарите бързо се заеха да спрат кръвоизлива.
Салуций попита лекарите:
— Ще умре ли?
— Да, префекте, много скоро.
Спогледахме се като обезумели. Бяхме така смаяни, че просто не можехме да повярваме.
Невита се появи на входа на палатката.
— Императоре! — извика той към бледото тяло, което лежеше в безсъзнание върху лъвската кожа.
Салуций поклати глава и сложи пръст пред устата си. Невита изрева като ранено животно и изхвръкна навън. Салуций го последва. Него ден галите, франките, келтите и германците изклаха половината персийска войска, за да отмъстят за императора си.
Сражението завърши чак привечер. Но аз не видях нищо от него. Заедно с Максим седяхме в задушната палатка и гледахме умиращия Юлиан.
Повечето време той беше в пълно съзнание. Не бълнуваше, не говореше несвързано. Нямаше много болки. Известно време се преструваше, че единствено страда физически.
— Как стана това? — попитах аз. Острието на копието стърчеше от него така странно, сякаш бе карфица, забита в детска кукла.
— Не зная. Как стана, Калисте? — обърна се Юлиан към Калист, който седеше на земята до стойката за бронята. Имаше вид на уплашено куче. — Видя ли какво стана?
— Не, господарю. Аз бях зад тебе. Персийците ни бяха заобиколили от всички страни и не виждах къде си. Когато се измъкнахме от тях, видях какво се беше случило.
— Почти нищо не усетих — само слаб удар, като че ли някой ме удари с юмрук. — Юлиан направи знак на глухонемия да му даде вода. Но по настояване на лекарите не преглътна.
Редовно ни съобщаваха как се развива сражението. Когато Юлиан узна, че персийските пълководци Марена и Находар са убити, той бе във възторг.
— Те бяха най-добрите пълководци на Сапор. Това е последното сражение, уверен съм.
Признавам, че него ден за първи път бях доволен от безкрайната бъбривост на Максим. Той не млъкна нито за минута: разправяше безкрайни истории за разните богове, с които е разговарял. Очевидно целият Олимп е възхитен от компанията му.
Привечер кръвоизливът започна наново. Когато най-сетне спря, въпреки загорялата кожа лицето на Юлиан бе пепелявосиво.
— Ще може ли да се извади острието? — попита той.
— Не, господарю.
Това беше смъртната присъда и Юлиан го знаеше. Той кимна с глава и затвори очи. Изглеждаше, че спи. Аз се потях от тревога. Максим рисуваше разни знаци по пода. Отдалеч долиташе отслабващият шум на битката. Калист се залови да пали лампите и в този миг в палатката влязоха Невита и Салуций. Юлиан отвори очи.
— Как върви? — Гласът беше тих, но твърд.
Салуций постави един богато украсен бронзов шлем на края на леглото на Юлиан.
— Това е шлемът на Марена. Персийците са в бягство. Досега измежду убитите преброихме над петдесет от най-знатните им благородници.
— Скоро няма да се срещнем с тази войска — каза Невита.
— Добре се бихте — каза Юлиан и със здравата си ръка докосна шлема на персийския пълководец. — Войната свърши.
— Но едва не изгубихме Салуций — опита се да внесе бодра нотка Невита. — Бяха го заобиколили. Заради пурпурното наметало го взеха за императора. Трябваше да се бие като франк, за да се измъкне. Не вярвах, че толкова възрастен човек има толкова енергия.
Бледа усмивка се появи на Юлиановото лице:
— Утре този възрастен човек едва ще ходи. Целият ще се е схванал.
— Дори сега едва се движа — поде шеговития тон Салуций.
Неочаквано Юлиан бързо пое дъх. Хвана се за гърдите, като че ли гръдният му кош щеше да се пръсне. Целият се изпоти. Коремните му мускули се сгърчиха от болка.