Сълзи бликнаха от очите ми. Никога не съм се чувствувал така унизен, нито толкова смешен в собствените си очи. Най-прочутият философ на епохата, ако мога да се изразя така, плачеше като дете пред един свой ученик. Но Йоан беше тактичен. Той не продума нищо, докато не се успокоих, и след това не спомена нищо за старческия ми изблик на чувства. Хвана ме под ръка и ме заведе до входа. След това се обърна и посочи към горната част на отсрещната стена.
— Наскоро я завършиха — рече той. — Действително е прекрасна работа.
Извих глава и едва-едва успях да видя нещо, което ми изглеждаше на гигантска фигура на човек с разперени ръце.
— Виждаш ли го ясно?
— Да — излъгах аз. В светлината на следобеда златната мозайка блестеше като слънце.
— Това е Христос Пантократор, дошъл да изкупи греховете ни. Лицето е особено хубаво.
— Да, виждам лицето — казах аз сухо. И действително го виждах: мрачно, жестоко лице на палач.
— Но не ти ли харесва онова, което виждаш?
— Как може да ми харесва, когато виждам смъртта?
— Но смъртта не е краят.
— Смъртта е краят на живота.
— На този живот…
— Живот! — нахвърлих се аз ожесточено върху му. — Вие сте избрали смъртта, всички вие…
— Не, не смъртта. Ние сме избрали вечния живот, възкресението на…
— Разправяйте това на децата. Истината е, че от хилядолетия хората са обръщали очи към живота. Сега вие гледате смъртта, почитате един мъртвец и се уверявате едни други, че този свят не е за нас, че единствено има значение отвъдният свят. Само че отвъден свят не съществува.
— Ние вярваме…
— Този свят е всичко, Йоане Златоусте, нищо друго няма. Обърни гръб на този свят, и пред тебе се отваря бездна.
И двамата замълчахме. После Йоан каза:
— Нима нашата победа не ти говори нищо? Защото ние победихме, трябва да признаеш това.
Вдигнах рамене.
— Мина златният век. Ще мине и железният, както и всичко на света, включително и човекът. Но с вашия нов бог изчезна и надеждата за човешкото щастие.
— Завинаги ли? — закачи ме той незлобливо.
— Нищо измислено от човека не трае вечно, включително и Христос, неговата най-зловредна измислица.
Йоан не отвърна нищо. Вече бяхме извън църквата. Денят беше приятно топъл. Поздравяваха ме хора, които не можех да видя. Синът ми най-после се върна бързешком. Сбогувах се с Йоан и се качих в носилката. През целия път до дома ми в Дафне Кимон дрънкаше за разговора си с управителя. Надява се да получи висок пост.
Сам съм в кабинета си. Вече прибирах книжата на Юлиан. Свършено е. Светът, който Юлиан искаше да запази и възроди, си отиде… но няма да кажа „завинаги“, защото никой не може да прозре в бъдещето. Междувременно варварите са на прага ни. Но когато те сринат стените, не ще намерят нищо ценно, което си струва да се отнесе, само празни реликви. Духът на нашата цивилизация ни е напуснал. Така да бъде.
Цяла вечер четох Плотин. Така ме успокоява. Намирам някаква странна утеха в неговата тъга. Дори когато пише: „Този живот, земните неща — това е упадък на духа, крушение, пречупени криле.“ Действително крилата се пречупиха. Духът падна. Крушението е неизбежно. Докато пиша тези редове, фитилът на лампата пращи и догаря, кръгът от светлина намалява. Скоро в стаята ще настъпи мрак. Хората винаги са се бояли, че смъртта ще бъде нещо подобно. Но какво друго ни остава? С Юлиановата смърт изчезна светлината и нам не ни остава нищо друго, освен да приемем мрака и да се надяваме, че някога ще изгрее ново слънце, ще настъпи нов ден, роден от тайната на времето и любовта на човека към светлината.
Април 1959 — 6 януари 1964, Рим